Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— А̀ така! А̀ така! — насърчително рече чичо Ламброс. — Обади ми се в Пирея. Ще измисля работа за такъв като теб…

Горчива ми излезе неговата баклава. Като се разделихме, все едно някой ми плисна помия в лицето. Тръгнах да търся превоз до Пирея и щом се върнах, запътих се към кафенето на дядо Аргирис. Беше ранен следобеден час, посетители нямаше и той подхвана първия си истински урок. Сам го започна, а Зоица го продължи и два часа ме мъчиха те, защото хем бях разстроен от срещата с Пазаити, хем близостта със Зоя изсмукваше и малкото ум от главата ми. Преполовихме алфавита, отдъхнах си и отидох в квартирката да чакам Михалис. Много работи имах да му разправям за неговата господарка…

Той закъсня, пристигна чак привечер. Подлових го от вратата да разпитвам как му е минал денят и сам разказвам за Пазаити. Но гледам — някак унесен слуша и отговаря, сякаш току-що от сън са го събудили. А на мен, да ти призная, най-важни от всичко ми се видеха ония думи на Ламброс Пазаити, че Клио ще завлече в постелята си Михалис ако не тая вечер, на следващия ден. И бързам тях да съобщя. Невъзможно преувеличение ми се струваха, разбира се, така ли стават тия работи на бегом, виках си, ама ги повторих точно както ги чух и шеговито допълвам:

— Готви се, Михе, за тая нощ. Нещо може да ти се случи…

— Ех! — бледо се усмихна той. — То вече се случи.

— Как?! Какво стана бе?! — седнах на кревата аз, все едно изненадата ме събори.

— Ами това, дето казваш — отвръща той. — Овъргаляхме постелята…

— Не може да бъде! Да не лъжеш, ей?!

— За теб лъжа, за мен истина…

Гледам го — не може да лъже Михалис за такова нещо. Той нямаше и да ми признае веднага, ако не беше шашардисан.

— Как бе? — викам. — Такава важна господарка…

— Как?! — сам се чуди той. — Реши госпожа Филокали да ми шият униформа. Всичките й слуги имали униформи за официални случаи. Викнаха шивач да ми вземе мерки. И тя дойде да гледа. Пък като си тръгна шивачът… — Михалис спря и набръчка чело, сякаш да си припомни какво точно е последвало след заминаването на шивача и преди да стигнат постелята.

— Тя ти взе мерките — допълних аз недоизреченото.

— Е, и така може да се каже — намуси се той.

— Умът ми не го побира! — не кандисвам аз. — Че как баш на теб ще налети?…

— Защо не? — криви глава Михалис. — Представи си положението й… Душата й изгоряла…

— Абе, не знам душата ли, нещо друго ли — мръснишки подхвърлям аз и той ме сряза:

— Не говори така! Все пак дама е госпожа Филокали. Защо ли седнах да ти разправям…

— Тъй, тъй — съгласявам се. — Дама. Точно затова се чудя. Ако беше някоя като Ерифима или девиците на Караканьоти, нямаше и да приказваме.

И виждам аз, че две чувства се бъркат в Михалис. Хем е горд като петле, хем се стеснява от гордостта си. Хем за покорител се има на прекрасната дама, хем му е ясно, че него са покорили. Не може още да си намери местенце в новото положение.

— И какво ще правиш сега? — викам му.

— Какво! Ще си работя градинарството, ако не рече да ме изгони.

— Дръж се! Няма да се излагаш! — майтапя се уж аз, но и малко завист ме хваща, че за една бройка сам можех да бъда на неговото място.

Всичко друго от деня избледня за мен пред тая новина и колкото стоя Михалис в квартирата, все край нея се въртях. Но той млъкна, не добави нищо за постелята. Пък и много не се задържа. Бързаше да се прибира. Господарката сигурно му бе наредила да не се бави и го чакаше.

Изпратих го доста надалеч към спирката на омнибуса и като се разделяхме, подвикнах след него:

— Градинарю! Грижи се градинката!

— Ех! — посмя малко да се открехне той в тъмното. — Да е някоя градинка, ами то цяла ливада. Бикове да пасеш…

Рано беше още за лягане и пак тръгнах към кафенето на дядо Аргирис. Прав излезе Пазаити за това нещо, мислех си, но за Зоя няма да познае. Зои-ца, Зои-ца, Зои-ца! — викаха стъпките по паважа и сърцето ми така прималя, такава дива потребност усетих да я зърна в секундата, че ако някой ми попречеше, щях да умра. А като видях, че джамлъкът на „Византия“ свети, затичах се — поне с очи да я погаля…

Има хора, завършили университет, безброй изпити държали, но ако ги питаш за техните предмети — всичко им изфирясало от главите. Учили са без мерак, без душевно любопитство — колкото да отбият номера и да им драснат бележка в книжката. Или ако държат нещо в мозъка си, то е излиняло, полумъртво, защото от години не са го викали за работа. Пази, Боже, от такива учени!