Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Има и едни други хора, дето университет не са помирисвали и професор в очите не са виждали, но челата им пращят от знания свежи и бойки. Всеки ден тия хора рано-рано будят своите познания — преглеждат ги, пренареждат ги, упражняват ги неуморно и винаги ги държат готови за действие като наемен убиец револвера си. Обикновено такива люде копаят една жила в рудника на науките. И даже не жила, а жилчица. Блеснало веднъж златото пред тях, встрастило ги, подлудило ги — и въртят те търнокопа безспир, надълбоко отиват, купища знания изравят с радост и вдъхновение. И наученото живо клокочи в ума им, защото сърцето го подгрява. Много трупат, много помнят, защото човешката памет е силна, когато душевна страст пламти под нея.

Ако слезеш в подземията на науката, най-много такива самотни труженици ще срещнеш в забоя на историята, всеки вкопчен в своята плодоносна жилка. Най-достъпни за тяхната самообразованост са историческите пластове, а още по-важно — най-съблазнителни са, защото човешки материал е улегнал в тях, и то не само мъртвешки кости, да речеш, трупове и вкаменелости, а нещо, дето можеш да оживиш и запалиш, за да си сгрееш с него душата. И целия останал свят да осветиш с пламъка му!

Един от тия самоуци-рудничари на историята беше дядо Аргирис. Не, не един сред другите! Аз не вярвам да се е раждал подобен златотърсач, по-работлив и по-богат с находките си от него. Най-напред, защото Аргирис Киру проникваше в огромен слой, стигащ до дъното на историята. И не само огромен, ами и несравним по своята плододайност. И тъй като разполагаше с истински скъпоценности, сам бе докарал увлечението си до страст, трудолюбието си — до самоотвержен подвиг. Природата на нещата му помагаше, за да стигне до съвършенство. Толкова много знаеше той и толкова душа бе вложил в своето знание!

Ако го попитаха да назове накратко предмета на своето подвижничество, полето на многолетния си труд, той щеше да каже — Велика Гърция! Какво ли не съдържаха тия две думи. Най-напред — древна Елада. С гражданските й закони и войните, с човешките порядки и божествата, с цъфтящите градове и мореходците. Със Солон и Архимед, Платон и Аристотел, Омир и Есхил — не ме карай да броя неизброимото древногръцко съкровище. Ах, как се радваше дядо Аргирис на оная осветена от слънце земя, по която хора и богове са ходили редом и заедно са дялали крайъгълните камъни на всечовешката постройка! Ах, как примираше от възторг сърцето му, като разкриваше пред случайните си слушатели хармонията на нейния разум, съразмерието на идеи и дела!

По пръстите на ръцете си можеше да изреди той какво древна Гърция е дала на Рим, без което империята нямаше и да съществува. Понятия за законност и политика, разкрити природни тайни, богове и легенди, сътворена красота. И прочие, и прочие. Точно на това място дядо Аргирис правеше блестяща връзка във вечния живот на Велика Гърция. Онова, с което стара Елада бе дарила съседа си, Рим го бе проверил из неизбродните свои владения, заякчил го беше и разширил — и отново го върнал на Гърция. Както Бог дава на човека, за да му се върне даденото умножено, така бе станало и в случая, а това, според Аргирис Киру, беше явен знак за Божия промисъл при възкресяването на гръцкото царство. Бог бе водил гръцкото дело по дълги пътища, за да го възвиси повторно и да го облее щедро тоя път с лъчите на Христовата истина. И тъкмо тук дядо Аргирис стъпваше в територията на Византия.

Византия! Тя бе центърът на неговата ученост, голямата вдъхновителка на живота му. Византия се наричаше върхът, на който постоянно пребиваваше той, за да се радва, да мечтае, да роптае за сетнешната участ на гърците, да дава примери за добро и лошо на клиентите си, да ги гълчи, да ги поощрява понякога, докато те шляпаха карти по масите или тракаха с табладжийските зарове.

Няма какво да ти казвам, че по Византия аз не съм вещо лице и не мога да преценя вярно ли, погрешно ли разправяше дядо Аргирис за нея. Слушал бях за византийската държава две-три даскалски глупости в училище — това е. Тия глупости ги заварих като ученик, а струва ми се, и досега си стоят същите на същото място в учебниците по история. Нали през повечето време противник е била на българското царство, нали безчет войни са се водили — по-лоша нямаше от Византия на света. Хем нейна земя сме отвоювали за нашата държава, хем, като искала да си я върне, собствената ни земя заграбвала. Подла, лукава, вероломна — все зулуми ни крои, войниците ни ослепява, хитри гъркинки за царици ни пробутва и тъй нататък. А какво сме правили ние с пленниците и завзетите градове — и дума не става. Само една подробност казват — че Крум пил вино от черепа на сразения Никифор. Дядо Вазов възпял случката, сметнал я за справедлива, но от нея можеш да съдиш и за други работици… Както и да е, въобще не искам за разсъждавам кой крив, кой прав в ония далечни векове, защото и българи, и византийци са постъпвали по законите на времето си. То е все едно да питаш — крокодилът ли е по-лош или отровната змия.