Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Не си правя майтап — дотолкоз ме бяха обаяли и дядото, и внучката. Но казах ти — не само императорът се бе вселил в кожата на дядо Аргирис, а и много още имперски хора до най-нищожните на вид. Сякаш цяла хилядолетна Византия с милионите си граждани бе избрала хилавия старец, за да съобщи чрез него какво е представлявала и що е сторила за света.

Аргирис Киру държеше списък на великите византийски дела. Личеше си, че не го е правил изведнъж. С годините и в резултат на размислите си бе откривал нови заслуги на своята владичица и бе допълвал редовете. Тоя списък аз съм чел и макар да забравих повечето точки, първата я помня — Византия бе превърнала християнството в световна религия. Ако не беше тя, кой знае докога последователите на Христа щяха да се крият из катакомбите и да скитат из пустините. И може би под огъня и меча Христовото слово щеше да заглъхне. Но Бог бе избрал Византия, за да я освети отвътре със светлината си и да укрепи истината си в нея. Над всичките свои закони, над цялата своя мощ и държавно величие тя бе сложила думите: „Упованието в Бога е нашето единствено избавление. В него е надеждата за спасението на нашите души и на империята!“ И каквото въобще християнството е дало на света, най-напред чрез Византия го е дало!

Само тая първа точка да стоеше в списъка — и тя е достатъчна да се поклоним на византиеца. Но и останалите заслуги на християнската държава не бяха нещо, дето само нея да ползва. Каквото бе постигнала с борба, с жертва, с ум и воля, правила го бе и за други народи и племена, защото, като помазаница Божия, тя бе проникната от дълга не само да владее, но и да се грижи за християнския свят. Дори когато тоя свят й отговаря с черна неблагодарност. А между всички, дето бяха цицали от Византия и се бяха крили зад гърба й, на първо място стояха варварите от Европа.

Стана дума, че дядо Аргирис беше отстъпчив и незлобив до крайност. Молбата бе едничкото му възражение, ако някой го настъпеше по мазола. Покрива над главата си и единственото свое препитание бе готов да хариже, без дори да се оплаче на мировия съдия или поне да провери верен ли е нотариалният акт на Пазаити.

Но заговореше ли за варварите и Византия, по-горещ ставаше от огъня. Веждите му щръкваха, по розовото носле избиваха морави жилки, навлажнените му от слюнка устни се разтреперваха. Ни едно злодеяние варварско не беше забравил той. Сълзи се лееха от очите му, като разправяше за превземането на Солун от франките. За изтърбушените жители, чиито трупове оставили да се разлагат по улиците, защото вонята на тлен била най-любима на западните рицари — по собственото им уверение. За поруганието на храма „Свети Димитър Чудотворец“, където варварски графове и барони ходели да облекчат ненаситното си черво. За масово отрязаните носове на останалите живи гърци, за да се различават от европейците. За поголовното изнасилване на всичко женско — от деца до старици — в олтарите на черквите… Какво най-ужасно зло няма да сторят хора, питаше през плач дядо Аргирис, които са препълнили сърцето си с такава злоба към гърците, каквато не е имала и библейската змия, врагът на човешкия род?

И в отговор на тоя вопъл той начеваше да разказва за разграбването на Константинопол от кръстоносците. Столетия са минали оттогаз, много войни са се водили и много диващини са се извършили, но като слушах Аргирис Киру, второ подобно варварство накуп не се е случвало, откакто латинците са опустошили столицата на Вселената. И при това с благословията на папата, на Инокентий III, допълваше старецът. Специални думички на латински е измислил той, за да оправдае латинските грабители. Praedo sanctus, свети хищници ги е нарекъл, сякаш княжеска титла им е давал.

И за какво са се отплащали варварите по тоя начин? За това ли, че Византия пречупи гръбнака на арабската паплач и не допусна ислямът да ги залее и изколи до крак? Че кръвта си проля да ги запази от много още азиатски орди, та да може зад нейния заслон Европа да създаде нищожните си държавици. За това ли, че василевсът им даваше титлите и от техните разбойнически главатари направи крале и князе? Че ги измъкна от дивата им атаксия, от мерзкото тяхно безредие, и ги научи що е закон и управление. За това ли, че Византия запази и за тях античния спомен, та някой ден, когато варварите поузреят, да опитат чрез него да се очовечат? За това ли, че им показа коприна да тъкат, метал да леят, кораби да строят?

Не! — отвръщаше на своите въпроси дядо Аргирис. — Латинецът е тъмен неблагодарник, със завистлива душа и кръвожаден нрав. Когато има сила, е тъп високомерец, изпадне ли — подъл е и страхлив. Всяко наше зло иде от Запада! — отчаяно възвестяваше той. — Никога, ни веднъж Европа не ни е мислила доброто! Ако не беше тя да подкопае Византия, друга щеше да е гръцката участ! Друга! Нямаше на турците да се дадем…