Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Подобни речи изтощаваха Аргирис Киру, сякаш пиявица му смучеше кръвта направо от сърцето. Независимо дали пред мен и Зоя само приказваше, или и други се случваха в кафенето, той се отпускаше на някоя маса, обронваше глава на дланта си — унил, с угаснал поглед. Ни поръчки чуваше и вземаше, ни приемаше новини, донесени отвън. Споменът за блясъка и пепелта на Велика Гърция му изпиваше целия интерес към живота. Впрочем не целия, а половината. Защото половината душа на дядо Аргирис бе предадена на спомена, другата половина — на мечтата. А тая мечта, както можеш да се досетиш, бе възкресяването на нова Велика Гърция — третата поред след Елада и Византия. И споменът, знанията, четеното, всички възторзи и покруси от миналото имаха смисъл за него, само защото хранеха мечтата, голямата идея на живота му.

За своята Велика Гърция дядо Аргирис не предвиждаше всичките един милион квадратни километра. Не че се бе отказал от тях, не — но разумът и хладнокръвното пресмятане го бяха накарали да се въздържи и на първо време да определи по-скромна площ, приблизително третинка от цялото. Върху оная карта на стената, саморъчно слепена от него, той беше удебелил с червен молив други, вътрешни граници — наложителни и напълно справедливи за планираната от него държава. Много пъти пред мен прокарваше пръста си по криволичещата линия и обясняваше по какви исторически причини границата минава тук, а не на друго място, да кажем. И от утвърдената вече територия дядо Аргирис сантим не отстъпваше. Кафенето си щеше да отстъпи, себе си, внучката си, каквото друго му поискат, но не и земята на възмечтаната Велика Гърция. Като гледах какво ми показва, един път му рекох:

— Абе, дядо Аргирис, че там вече има нови държави. Други народи живеят…

— Хе! — опрощаващо ми се усмихна той. — Не ставай наивен. Византия никога не забравя своето. Това е неин принцип! Византия територии не губи — те само временно са откъснати от нея!

— Добре — викам. — Горд принцип. Ама какво ще кажат останалите? — И соча картата.

— Там е работата — опечали се кафеджията. — Когато влязат във Велика Гърция, народите ще са благодарни. Докато се решат, ще е мъчнотията. Но помни — пак варварите от Европа ще пречат. Не знам. Не мога за всичко да отговарям. Война може би — плахо ме погледна той, — дипломация, убеждавания… На един човек като му обясниш каква е истината и справедливостта, ще те разбере. Ако е човек свестен и разумен! — трепна надежда в гласеца му. — И така може да стане! Да разясним най-напред, да докажем, пък после…

За после дядо Аргирис не искаше да мисли. Според кроткия си нрав той бе избрал своето поприще за постигане на Велика Гърция. Да събере фактите зрънце по зрънце, да ги подреди, да стъкми доказателства, пък сетне всичко да съобщи на хората, да обясни, да внуши каквото трябва, да пропагандира своята идея. Само че думата „пропаганда“ мирише на държавна власт, на вестници и радиопредавания, на лъжа, разпространявана от цели щабове измамници. А дядо Аргирис нищичко не лъжеше, а оповестяваше истината, както я бе намерил в историята, и с никакви помощни средства не разполагаше освен с мекия си старчески глас и схлупеното кафене „Византия“.

Казах ти, че клиентите го имаха за смахнат чудак, побъркал се леко от четене. Навсякъде по нашите земи простолюдието такова мнение има — който много чете, не може да не чалдиса. Учените, дето са учени — и те си губят акъла. Един, къде седне, шапката си забравя, друг отнесено приказва и две думи не можеш му разбра, трети знае всичко за безполезните буболечки примерно, но я му дай едно агне — от глад ще умре до него, но ни знае как да го заколи, ни да го одере, че да си спаси живота. И според мен, прави са хората от своята гледна точка. Светът край тях ги хванал за гушата и не им дава очи да отместят. Какво ти четене, какви ти други светове! Ако някой си е надвил над харчлъка, пак бива да разлисти книга. Ама затъне ли сиромах в четене, спукана му е работата. Едно, че светът ще го смачка, и второ — дъската му ще се разхлопа. И колкото по̀ си пълни главата с книги, толкоз повече потребното забравя…

Та така мислеха и за дядо Аргирис. Не си гледа работата за̀света, а току спусне кепенците — в библиотеката търчи. Кафенето зарязал — за Велика Гърция се уловил. Абе, човек, събери пари, на заем вземи, ако трябва — ремонтирай си заведението. Тезгях поне да ти сложат, вода да вкарат вътре, нови маси да купиш. Лед да ти докарват и студена лимонада да държиш, с питиета да се снабдиш, мезенца да предлагаш. Ама не — най-лесното избрал Аргирис Киру. Нищо да не прави, за онова, дето го няма, да разправя.