Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Ама ти знаеш френски! Откъде? — не вярва на ушите си тя.

— Абе, знам — колкото да си изкарам боя. Нали ти казах — обяснявам, — че из Солунското пристанище се мотаех. Там налапах някоя дума…

Не повярва, изглежда. Намота си тоя конец на пръста и няколко пъти ми го припомня. Забелязах аз, че ме дебне — и друго нещо съмнително да открие у мен. Но ако тя ме е поглеждала с едно око, аз с четири я следях да не би да стане нещо ненадейно откъм главния ми съперник. Ламброс Пазаити имам предвид. Не се страхувах вече, че Зоя ще побегне с морски капитан, но той, Пазаити, продължаваше да идва в кафенето. Притискаше Аргирис Киру, към Зоя се присламчваше, подаръчета й носеше…

Не ми се щеше да вярвам, че Зоя ще отстъпи пред изнудвача. Но като се размислях някой път нощем, че тя се бе отказала от редовната гимназия, само за да помага на изнемощелия старец — защо да не се пожертва и за нещо по-важно? За кафенето, за покрива на дядо си, за поминъка, за живота му в края на краищата. Защото ако му отнемеха „Византия“, дядо Аргирис направо щеше да легне и умре на камъните отпред. И аз щях да умра. Ако не на камъните — на въжето или в мръсната пристанищна вода. Треска ме тресеше, като си представях, че дядото склони и се примоли на Зоя: „Тъй и тъй, внучке, дай да те омъжим за Ламброс. Не е толкоз лош, а е заможен. И дърт не е дотам.“ Няма начин — Зоя щеше да угоди на дядо си! Да не би за мен да се сети! Ами тогава?! Скачах от постелята, палех цигара и излизах на двора. Ако не беше огънчето да святка, хазяите за сомнамбул щяха да ме вземат…

Мислех, мислех как да измъкна нотариалния акт от Пазаити, че да му отнема силата. Планове градях всякакви. Ама не беше лесно. С проста кражба не ставаше. Нотариалното си беше на негово име и веднага ще си изкара дубликат мошеникът. Какво да правя?! Как да го скепцам натясно, че сам да се откаже от собствеността? И от Зоица да се откаже…

Ето на какви два огъня се печех едновременно. От едната страна — Пазаити да прогоня, от другата — Зоя да привлека. И само това ми липсваше — още един съперник да се яви. По-опасен и от неочаквано място. За Михалис ти говоря…

С него вече рядко се виждахме. Една неделя след като си взе багажа, той пак дойде в квартирката — тоя път да ми донесе пари. Клио Филокали му предплатила заплатата, а харчове в къщата нямал — половината даде на мен. Взех ги, защото не бях ходил още при Ламброс Пазаити за работа, с пая на Караканьоти карах.

На тръгване Михалис ми каза, че господарката наредила близки и роднини да не го търсят в дома й. Като го пусне в отпуска, къде ще да ходи, но външни хора да й се влачат — не разрешава. Близки и роднини Михалис нямаше в тая държава, едничък му бях аз и за мен значи се отнасяше заповедта. Е, могъл е да каже, рекох си, и ми стана малко терсене, че тъй ме отритват. Въртят си любовта — да не им се пречкам. От друга страна обаче, богатска къща, не е Аврамов дом — права е жената да се варди от навлеци.

— Как е оная работа? — намеквам за овъргаляната постеля.

— Ти да не си казал някому? — смръщи се Михалис.

— Не бе! На кой ще кажа? Гроб съм!

— Все едно, че нищо не си чул! — рече той и сложи точка.

И като изчезна — повече от месец не му видях очите. Разтревожих се да не се е разболял. Намерих къщата, въртя се отвън, ама не смея да дръпна звънеца. Да не му навредя. Наведох се да погледна през една дупка — може наблизо да работи в градината, ще го повикам. И както заничам, някой ме ръга с пръчка в ребрата. Същият стражар от предишния път. Обикаля тротоара, пази постелите на богатите вътре. Прогони ме.

Доста време мина от тая случка. Един следобед, тъкмо бях седнал да играя табла, необикновен човек изникна на вратата. Не човек, а слънце. Всички се извърнаха да видят кой е тоя големец, решил да влезе в кафенето. Малцина различиха, че е същото момче, дето за пръв път се яви с мен при дядо Аргирис.

— Михалис! — хвърлих заровете аз и скочих да го посрещна. — Това ти ли си?

— Аз съм ами! Че кой ще е? — дуе се той като паун.

— Не мога да те позная! — обикалям да го разгледам отвсякъде. — Как си се облякъл!

А беше облечен той в дреха, дето ни бях виждал, нито сънувал. Цялата от гълъбовосин плат — ама фин, тънък, изпечен, от най-добрата манчестерска фабрика докаран. Куртка военна кройка, на раменете еполети и златни ресни висят от тях, на гърдите три реда акселбанти и пак със златни висулки, по крачолите широки лампази, а копчетата блестят, блестят, все едно от полирано злато направени. От глава до пети значи — само златно и гълъбовосиньо. А самият той подстриган, пригладен — от далеч дъхти на одеколон и помада, на свежест и чистота.