Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Димитраки — хвали се, — видя ли ме как шофирам? Голямо удоволствие! И от полицейското ми издадоха удостоверение за пълни шофьорски права!

— Ама криеш, че си се учил — като дървен приказвам аз.

— Как ще крия! От два месеца не сме се виждали, за да ти кажа. В свободното си време се обучавах и нямаше кога да дойда в Пирея.

— И с кола си се сдобил вече — завистливо оглеждам автомобила, а той не какъв да е, а лъскава лимузина.

— А, от Клио го взех — небрежно вика Михалис. — Да се поразходя малко и да си поддържам формата.

— И добре ли се разходихте със Зоица? — питам ехидно и презрително я гледам. — Меко ли вози Михалис, госпожице?

— Казах ли ти, Михалис — сопна се тя, — да спреш оттатък ъгъла! Кой знае какво ще приказват сега в кафенето!…

— Каквото щат да приказват — не му пука на приятеля. — Нали съвестта ти е чиста! Абе, видях я случайно, че чака на спирката — взе да разяснява на мен как са се срещнали. — Защо да не я доведа? Пък и да се упражня по тукашните пътища…

— Приятни упражнения, дами и господа! — викам им. — И удоволствия! Довиждане.

— Чакай! — хвана ме за ръкава Михалис. — Ти луд ли си бе?! Я се качи да те повозя малко!

— Нямам нужда да ме возиш! — отвръщам гордо. — Извънредна работа се е отворила. Въглища ще се разтоварват. Там отивам — да се упражня с лопатата…

Дръпнах се и ги оставих. Забичих към пристанището. А душата ми вие от мъка. Нека се радват, мисля си като зло дете, нека си се упражняват, ама да знаят, че аз страдам в мърсотията, сред въглищния прах, на дъното на трюма… А то нямаше ни въглища, ни трюм. Ама как другояче да отмъстя на Зоя и Михалис освен да ровя в собственото си самосъжаление…

Следващия път като дойдѐ, бях решил да разговарям направо.

— Вие със Зоя май доста се сближихте? — питам и гледам в рамото му. — Да не би нещо такова…

— Какво такова? — напрегна се той.

— Да сте се харесали примерно…

— Ама ти още ли не си забравил оная случка с колата? — ядоса се Михалис. — Не ми ли вярваш, че не сме се уговаряли с нея?

— За вярване — вярвам — викам, — но ми се струва…

— Я не говори глупости! — прекъсна ме той. — Аз от една жена се чудя как да се отърва, той за втора ми говори! А ти докъде я докара със Зоя?

— Това да не е каруца, та да я откарам някъде! — жегна ме въпросът му.

— Доникъде не си я докарал! — жестоко рече приятелят. — И няма що да се боиш от тоя и оня, ами сам си върши работата. Ако въобще има какво да се върши тук!

Оклюмах от тия думи и жално го погледнах. Той обаче не отмести горчивата лъжица от устата ми, както правим и ние с близък болен. И дори да ме е жалил, тикаше да преглътна истината, та дано това лекарство ме освести.

— Не мисли — продължи Михалис, — че си заплюл Зоя и вечно ще вървиш по опашката й. Младо момиче е — няма все сама да стои. Утре ще вземе изпитите и ще иде в пансиона на педагогическото училище. Ти какво ще правиш? Или изневиделица нов момък ще се яви в живота й. Тогава? Или я грабвай сега, или се махай! А пък аз ли ще съм, друг някой ли ще бъде — все едно ще ти е тогава…

— Не е така! — запънах се аз. — Ако си ти, по̀ ще ме боли…

— Защо? Няма причина! — опари ми той сърцето, но позамълча и захвана по-меко да ме убеждава: — Димитраки, виж се на какво приличаш. Година и половина как сме тук, а ти не си излязъл от кафенето на дядо Аргирис. Ограмотиха те — добре! Ама работа от дъжд на вятър подхващаш, отслабнал си като хрът, очите ти са се изцъклили. Какво — хората ли искаш да ти се смеят? Не излезе нищо със Зоица — случва се. Не е болка за умиралка. Махай я, отрежи я от себе си като парче месо — скръцни със зъби и го хвърли зад гърба си! Но най-добре ти да се махнеш. Ще говоря с Клио да те назначат нещо по корабите. Или по-хубаво — в Солун имат агент, при него да те пратят да му помагаш. Там ще имаш полза и от Зоините уроци по писане. Чуй ме! Замини, огледай се край себе си. Може да я забравиш, може друго момиче да си намериш. Ако пък не прегори тая твоя занесия и се върнеш, може на нея друг акъл да й е дошъл. Може тогава да потръгнат нещата…

Доста ми говори Михалис в тоя дух и кажи-речи със същите думи. Ама знаеш ли аз какво си мислех с моята подозрителност. Иска да ме разкара, виках си, че свободно да посегне към Зоя. Да не се черви, като ме срещне. И от всички негови приказки, дето се премятаха като риби, в моята мрежа останаха само ония, в които виждах лукавство и двусмислица. Но забележи, наистина имаше такива хлъзгави приказчици. „Ако не си ти, друг ще е, пък може и аз да бъда.“ А? Какво да мисля след такива думи?