Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Митак — вика от прага, — ще ме приемеш ли за известно време?

— Колкото искаш — казвам. — Ама защо?

— Напуснах лелята.

— Да, де. Ама защо я напусна?

— Унизява ме! — пламна той, че чак джуката му трепна. — Няма да търпя!

— И с какво те унизява?

— Представи си — отвръща, — днес ме заведе в гардеробната на Йоан Филокали. Показва ми костюмите и вика: „Защо не си избереш някой? Ако ти е широк, шивачът ще го стесни.“

— Че лошо ли е? — опитвам да го успокоя. — Де и на мен да даде някой костюм…

— Как! — викна Михалис. — Човекът още е жив — аз да му нося дрехите! Ако беше починал и Клио се омъжеше повторно, дали щеше да предлага на новия си мъж костюмите на стареца? Сигурно не! Унизява ме като отрепка!

— Толкоз ли е стисната? — чудя се аз. — Като иска да те премени, защо не ти ушие нещо като адмиралската униформа?

— Остави! — дразни се той. — Не ми приказвай! Израсла е сиромашки и все икономии прави. На брашното евтина, на триците скъпа! А че хората имат честолюбие — не забелязва…

— Е, и ти не си израсъл като лорд — мъча се да го озаптя.

— Лорд не съм, но да ме унизяват не допускам! Къде беше клозетът? Бърже казвай, че се напикавам! — изведнъж се присви той и хукна на двора.

Върна се пак тъй присвит и седна на кревата. Личеше, че нещо го боли.

— Какво ти е? — попитах.

— Това за дрехите е последната капка, днешната, но не е само то. Ох, помина ми малко! — въздъхна той и запали цигара. — Разсипа ми бъбреците тая жена и с простата май съм зле…

— Какво говориш?! Не си се оплаквал — рекох и го огледах, макар още предишния път да бях забелязал синкавите торбички под очите му.

— Димитраки! — отпуши се ненадейно Михалис. — Ще кажа нещо само на теб. Тая жена вече не ме възбужда! Ама никак! Каквито и мурафети да прави, както и да се мъча. В началото не беше тъй, даже обратното, но от някое време — не и не! Отпуснах се като джигер. И тя взе хапчета да ми дава. Витамини уж били. Ако не ща да глътна хапчетата, реве, сълзи лее, вените си щяла да реже. С ръката си ми ги тъпче в устата и цяла чаша вода ме кара да изльокам. Да не би да скрия някое хапче зад бузата си и после да го изплюя. И не знам от тях ли е, от нещо друго ли, но откак почнах да ги пия, никак не съм добре…

— Ах, да му се не види! — слисах се аз до немай-къде. Само такова нещо не бях очаквал. За подобни хапчета и испански мухи бях слушал от по-големите момчета на улицата, чел бях и в едно дрипаво френско романче. И си мислех, че ги гълтат само развратни старци, графове и маркизи, скапани от сладострастие и пороци. — Ама много си млад бе, Михе, за хапчета. Що не идеш на доктор?

— На никакъв доктор няма да ходя! — зло ме скастри Михалис. — Вината е в лелята! До гуша ми е дошла! Потиска ме по някакъв начин — и аз не знам какъв. На парцал ме направи!

— С други жени опитвал ли си?

— Опитвах — мрачно отвърна той.

— Е?

— Редовен съм — пак тъй допълни приятелят ми.

— С каква жена? — попитах, изтръпнал от известното ти подозрение.

— Проститутка забрах. Редовен съм, и още как! — Но болката, изглежда, пак го преряза, за да напомни, че нещо в него здравата се беше объркало.

— И какво ще правиш сега? — отдъхнах след последните му думи.

— Като събереш всичко на куп — не издържам повече! Ще остана тук да видим дали без тия мръсни хапчета няма да се оправя. И ще размисля на спокойствие. Кой край да обърна към госпожа Филокали.

— Остани, остани! — насърчих го аз. — Лежи, почивай си. Аз ще ти нося храна от гостилница. Ама дай да викна и доктор, а! Ще питам Ламброс Пазаити за някой добър доктор…

— Недей! Намери кого да питаш — с досада рече Михалис. — Обаче и друго има. Клио сигурно ще ме търси. Къде е твоята квартира, тя не знае точно. Ще иде в кафенето. Ако те срещне, да не си й казал къде съм. В никакъв случай!

— Няма! Няма! — искрено го уверих аз.

Повъртях се още малко край него, извади той туй-онуй от куфара, настани се и легна да дремне. А аз запраших по единствения свой път — към кафене „Византия“.

Както винаги, Теодорос Ликудис седеше сам на масата си. А мен сякаш дяволче ме дърпа за езика. Минах край него и уж нехайно спрях, питам го:

— Теодорос, ходил ли си скоро при сестра си? Виждал ли си Михалис? Какво прави?

— А? Не чух — сепна се той, като че от дълбок сън го събудих.

Повторих въпросите си високо, все едно на глух говорех.

— Не. Не знам — рече Ликудис и пак опря брадичка в гърдите си.

Как да говориш с такъв човек?! Каквото и да му кажеш, който и да го пита, само два отговора дава: „Не чух“ и „Не знам“. Не можех да го разбера. За препитанието си не работеше, защото Клио Филокали го издържаше. Ама поне някаква занимавка за ръцете и ума да си беше измислил. Няма такова нещо. Даже табла и карти не играеше. Вестник си купи, но и него не чете — подари го някому в кафенето. Седи, обронил глава, мълчи вглъбено, от време на време отпива от изстиналото кафе, но и чашата вдига така, все едно гира е вързана за нея. Сякаш всичките си сили е забравил в ония митични времена, откъдето бе получил външния си образ. Или ако се е сетил да вземе сила, попилял я по дългия път, докато стигне кафенето. Като го видиш — на вид същинския Аполон. Зарадваш се и си речеш: ей, късмет имам с бог да поговоря. Направо от Олимп е слязъл, кой знае каква мъдрост ще изглаголи. Отвориш уста да го питаш — не чул, креснеш му над ухото — не знае…