Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Нямах тайни преди от Михалис и за всичко му се доверявах. Не ме беше мамил той, ако изключим дребните момчешки номерца, дето си ги погаждахме понякога в Пазарджик. За друго слагах душата си в шепата му, но за Зоя не беше тъй. Оттук само можеш да съдиш колко бях пощурял. Но причината пак е в нещастната ми любов. Ако Зоя ме беше обикнала, да речем, и приятеля си нямаше да подозирам. Празният ламтеж озлочестява сърцето…

Друг живот живееше вече Михалис. Не само се бяхме разделили да спим под различни покриви, но и умовете ни вървяха по различни пътеки, всеки зает със своите кахъри и въпроси. Разединили се бяхме, без да сме го желали специално, а от моя страна и сянката на Зоя легна върху същата цепнатина на нашето отдалечаване. Лек хлад долавях да полъхва от тая цепнатина. И макар да ме увери с думи, че не ми е съперник, образът на Михалис с адмиралския мундир остана нейде в далечината като нещо заплашително за моята любов. Доста време се мержелееше той така в далечината, докато изведнъж не изникна под носа ми тържествуващ и не ме смачка окончателно…

Но няколко месеца минаха до тоя миг, а през тях Михалис имаше свои грижи и разправии.

От деня, когато отидохме заедно в резиденцията на Филокали, носа си не бях подавал там. Какво садеше и прекопаваше градинарят, как вървеше любовта между господарката и слугата, нямах възможност да проверя, а си правех изводи от някое скъперническо подмятане на приятеля ми. И ако в началото тя си го беше избрала като росно цвете, за да си закичи ухото, малко по малко положението се променяше. Доста ароматно се оказа май това цветенце и я упои като хашиш, омая й главата и без неговата миризма жената не можеше да живее. Кой слуга и кой господар вече не се разбираше или по-точно, Клио Филокали тайно и доброволно си беше отстъпила господарството. А твърде капризен господар беше, изглежда, Михалис и твърде ревностна слугиня на страстта си към младото момче излезе Клио. Така си мислех поне.

Половин година не бе изтекла от назначаването му, и тя го повиши в длъжност. Остави Михалис лопатата и търмъка, нов градинар взели, старец с практика. А фаворитът стана надзорник на прислугата, отговорник за общия ред в дома или нещо подобно — пост неопределен, но с големи пълномощия да си вре носа навсякъде и да разпорежда. И заедно със служебното израстване езикът на Михалис се пречупи. В началото наричаше Клио Филокали „господарката“, „госпожата“, после взе да изтърва интимното „Клио“, докато накрая удари през просото и почна да я назовава „лелята“…

Ще кажеш, живота си е живяло това приятелче при своята леля. Ама не беше така, ама не виждах Михалис да е щастлив в богатата къща. Не знам какво е правила с него Клио Филокали, на ръжен ли го е въртяла, душицата ли му е вадила, но като питах как я кара, Михалис пъшка, чумери се, недоволен. Особено като прехвърли годината. Казах ти, че той не обичаше да разправя подробно както чувства и преживява. И сега само мога да гадая дали не съжаляваше, че се пазари някога за обикновен градинар, а Клио го направи и господар, и роб едновременно. Че госпожата на робиня се е правила, а всъщност е владяла изцяло и тялото, и волята му. Или ако тя е била робиня на страстта си, той да се е усещал роб на робинята. Ще оставя тия възвишени обяснения. По-лесно е да предположа, че Клио Филокали просто му беше омръзнала. Омръзнала до втръсване. А хубава жена беше, мама му стара! Величествена като лебед! Ако не се бе случило да хлътна по Зоя и ако бях на мястото на Михалис, на мен нямаше да ми омръзне. Ама светът ти дава не каквото харесваш, а което ще те мъчи…

Та от един момент нататък Михалис почна да подхвърля, че ще напуска работата си, ще бяга нейде — неизвестно къде, при мен щял да дойде да хамалува по пристанището. Заканва се, но не го прави. Защото от другата страна на заканите стоят автомобилът, заплатата, за която и пръст не помръдва, фините гозби, охолното живуркане. Не е лесно да ги зарежеш. Опитай се да влезеш в положението му и ще разбереш. Някои човек убиват за такива неща, цял живот подлости вършат да ги докопат, а той какво — с ласки дарява само изисканата жена, дето при жив мъж е съща вдовица. И аз много не вярвах, че ще остави Клио Филокали. Даже съвсем не исках да я оставя. Схващаш защо. Смятах, че любовта на Клио към Михалис пази и моята любов към Зоя. А докога ще караме тъй — избягвах да мисля…

И затова доста се стреснах един ден, когато той пристигна в квартирата ми с нов куфар в ръката. Беше малко след като ме убеждаваше да отрежа Зоя от сърцето си и да се махна от Пирея.