Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

А може би не беше въпросът в силата. Може би, като си взел човекът телесен лик от древността, нарочно оставил душата си там. И тая душа съзерцава игрите на боговете, лавровите горички, задевките с нимфите и въобще всичко прекрасно в олимпийския свят. И хич не иска да вижда запуснатото кафене, а още по-малко да слуша просташките ни разговори и питаници…

Каквато и ще да беше загадката на Теодорос Ликудис, приказка с него пак не успях да подхвана и седнах да чакам Клио Филокали. Дори Зоя не поканих на разходка, че да си открадна някоя постна целувчица. Шибам табла, а окото ми все във вратата. Умирах от любопитство да видя след разговора с Михалис оная изкусителка с хапчетата. Само че тя не дойде следобеда. Чак след три дни се появи.

Същата лимузина, с която Михалис доведе Зоя, спря досами вратата. И госпожа Филокали влезе при нас, сякаш сто пъти бе идвала в кафенето. С тъмни очила, шарен тюрбан на главата и проста права дреха. Без много да се озърта, намери брат си и седна до него. Бях се случил доста настрани и наострих уши да хвана какво говорят. Но в началото те въобще не приказваха, даже поздрав или кимване нямаше. На две-три маси клиентите позабавиха играта, почудени, че тая известна госпожа за пръв път ни посещава. Като видяха обаче, че нищо особено не става, продължиха си.

А тя постоя, поръча кафе на Зоица, пък приближи глава до брат си и забъбри нещо бързо и нервно. Бъбри, бъбри, а той не мърда, само като спря сестра му, издъдна кратко с глухия си глас. Дръпна се тя назад, отметна глава и свали очилата. Не знам с какво да ти сравня лицето й, защото такава белота рядко се среща. Особена. Не е сняг, не е мляко, не е варосана стена, да речем, или нещо подобно. Приличаше донякъде на едни кокали, които след години видях в цариградския природонаучен музей. На допотопен гущер, от египетската пустиня ги изровили. Горещият пясък ги пил, пил милион години, просветлил ги, изфинил ги, ама не успял да погълне цвета им докрай, а оставил малко жълто и синьо, равномерно смесени с бялото. От подобна кост сякаш бе направено лицето на Клио Филокали. Ама само материалът от праисторическо чудовище, а инак образът красив и величествен.

Два или три пъти още жената се наведе да приказва на Теодорос, но все едно хвърляше думите си в кладенец, а от тъмния ек, който предизвикваха, аз долових: „Не знам… Не ме занимавай… Остави ме на мира…“ Явно бе, че каквото да молеше и убеждаваше Клио Филокали, не ще успее да разклати невъзмутимото бездействие на брат си.

И тогава тя погледна към мен — отдавна, изглежда, ме беше забелязала.

— Младежо — рече високо и играчите пак спряха цакането, — ще бъдете ли любезен да се преместите при нас?

Взех си чашата и се отзовах без втора подкана.

— За мен е чест, госпожо — казах, докато сядах, — да споделя вашата компания!

— Я колко сте галантен! — вдигна вежди тя. — Пък аз да не усетя. Нали вие търсихте работа при мен? Намерихте ли нещо постоянно?

— Нищо постоянно няма на света — отвърнах философски. — Ламброс Пазаити ми помага. Той ми намери и сегашната работа.

— Пазаити? — усетих отвращение в гласа й. — Не сте сполучили кой знае колко…

— Не всеки има късмет, госпожо, отведнъж да попадне на най-доброто — завъртях комплимента. — Но аз съм доволен. Сега отмятам разтоварваните стоки. Работа лека, а се плаща като на докерите.

— Е, това е най-важно — да си доволен — любезно опипваше почвата край мен Клио Филокали. — А иначе как живеете?

— Прилично. В мир със света и със себе си…

В тоя момент Зоя бе приближила да вдига празните чаши, чу дървеното ми философстване и подигравателно се усмихна.

— Момиче, вие ли сте Зоя? — изведнъж смени посоката Клио Филокали.

— Аз съм — изненада се Зоица.

— Слушала съм за вас — рече госпожата. — Защо не си починете? Елате при нас за малко. — И преди Зоя да придърпа стол да седне, нетърпеливо продължи: — Отдавна исках да ви видя! И тъкмо съм тук… Скоро сигурно няма да дойда. Трябва да знаете, че за всичко ви съчувствам!

— За кое всичко? — изчерви се леко Зоя. — Михалис ли ви е разправял?

— Да. Михалис — ласкаво потвърди Филокали. — Ами че например искате да станете учителка. Чудесно! Да си вземете хляба в ръцете. Независима да бъдете!

— И аз това желая, но какво ще прави дядо сам. Пансионът в педагогическото е задължителен…

— Нищо! Нищо! — прекъсна я госпожата. — Дядото ще се оправи. Тъй е винаги! Птичките отлитат от гнездата. И помнете, че на никакви мръсници няма да ви оставя!