Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Но теб какво те интересува — отвори тя вратата на автомобила. — Хайде да тръгваме!

Като се преместихме отпред, Клио запали лампата.

— Нещо се въргаля в краката ми — рече. — Твое е.

— Какво? — наистина бях забравил и се наведох. — Парите. Ето ги — вдигнах пачката да й я подам.

— На тебе бяха наречени — не свали тя ръцете си от волана. — Или ги вземай, или тръгваш с нас в Атина — каза с някаква мрачна шеговитост.

Какво да правя при това условие? Признавам, много ме беше срам да ми плащат в брой и предателството, и останалото в колата, но толкоз пари захвърлят ли се. Срам не срам — без повече приказки напъхах пачката в джоба. С тия пари ще купя кафенето от Пазаити, опитвах да се оправдая. Заради Зоя го правя. Повтарях, повтарях наум това свое скверно извинение и като автомат предупреждавах Клио Филокали по кои улички да завива. Сърцето ми се беше смалило след последната й закана, че ще ожени Михалис и Зоя, но и още една причина имаше да е заприличало то на точица. Как щях да погледна приятеля си в очите, като му водех лелята…

В очите той съвсем не ме погледна. Заварихме го седнал на кревата да си реже ноктите. Вдигна глава и като видя госпожата зад гърба ми, бавно се изправи. Михалис бе пишкин момче и си мислех, че ще се развика, патърдия ще вдигне някаква, докато се укроти да поговорим разумно. Нищо подобно. Остана с ножицата в ръка — гузен, хванат на местопрестъплението, виноват, молещ и страдащ. Два-три мига стоя така като насрано дете пред майка си, а аз понечих да отворя уста:

— Михе, трябва да поговорите…

Той не обърна глава към мен — в лелята гледаше предано и покорно. Ни знак, ни помен от предишния му бунт.

— Остави ни насаме, Димитраки! — пресече ме Клио Филокали и ми направи път през отворената врата.

Излязох на двора и три цигари изпуших една след друга под зокума. Какво са си говорили вътре — не знам. Но през това време аз се презирах, ужас ме раздираше, като си представях каква участ се готви на Зоя, ако Клио я омъжи за Михалис. На дрипав парцал щяха да я превърнат, с който да прикриват разюзданата си любов. Другояче няма да бъде, мислех си. Госпожата ще отмъсти на Пазаити, ще му отнеме плячката, но и Михалис няма да изпусне. Ще си насити омразата, ама от своята дива похот няма да се откаже. Ще смачкат Зоя, ще я унижат, напълно ще я погубят зад високата стена на резиденцията.

И уж за нея тръпнех, а от тая мисъл друга изплува — за мен самия. Че най-голямата минавка беше моята. Защото ако се бях съгласил в колата да заместя Михалис, Клио Филокали мен можеше да уреди да взема Зоя. Като ще го заменям — във всичко ще бъде! И най-сетне ще стигна до Зоица! Тъй значи — докато се презирах за една подлост, в по-голяма пропадах. Но същевременно пак търсех сламка да се измъкна от своята низост. Аз няма да съм като Михалис, виках си, мен лелята не може да хипнотизира. Да бях на негово място, щях да грабна Зоя и далеч да я отведа. Да не си спомним ни Клио, ни Пазаити…

Такива предположения и гнусни фантазии се въртяха в главата ми тогава. Свят ми се виеше от отровния дъх на зокума и пушенето. Съвсем беше мръкнало, когато двамата излязоха от къщичката. Лелята напред, Михалис след нея, повлякъл новия куфар.

— Довиждане — обадих се неуверено.

— Довиждане! — бодро отвърна Михалис от тъмното. — Ще те чакаме с Клио в Атина.

И тя продума нещо, но не я чух. Вратите треснаха и автомобилът изрева. Не ми се влизаше в стаичката след тях. Много ми дойде тоя ден. Трябваше най-после да разсека петорния възел, в който се бях вплел със Зоица, Михалис, Клио и Пазаити.

Налагаше се да бързам, но не знаех какво да правя. И като пребит се потътрих към кафенето.

Все пак имах вече в ръцете средство, за да подръпна поне единия край на възела. Парите от Клио Филокали. Наистина бях решил да купя кафенето или по-точно, да придобия нотариалния акт за земята, върху която беше построено то. Знаех, че няма да е лесно. Не земя щях да купувам аз от Ламброс Пазаити, а Зоя да откупувам. Но парите бяха доста, стигаха и престигаха за маломерния парцел и се надявах те да съблазнят мошеника.

На следния ден, като свърших работата си на пристанището, се запътих към неговата канторка. Неведнъж бях ходил там. Тя бе стаичка, правена за магазин, в която се влизаше направо от улицата, в къща от етаж и половина. Занемарена постройка, непоглеждана, неподходяща, според мен, за Пазаити, като имах предвид, че той посредничеше за недвижимости и би могъл да се сдобие с по-приличен имот. Стопанинът обаче влизаше в дома си през двор откъм гърба на къщата — обрасъл с бурени и храсти, на входа му се люлееше дървена портичка върху една единствена здрава панта. Пазаити живееше сам и горе не ме беше канил, разбира се, но в канторката имаше врата и зад нея се виждаше голямо помещение, предвидено за склад на магазинчето. Сега то бе пълно с вехтории, а няколко дървени стъпала водеха от него към стаите за обитаване. Описвам ти така подробно владението на моя съперник, защото вече бях извършил един подвиг в него. След малко ще ти го разкажа без никакви украшения.