Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Лъжеш! — обърках се аз и мигновено взех да пресмятам какво стои зад тая изненада.

— Света Богородица ми е свидетелка! — прекръсти се шмекерът.

— Виж какво — поокопитих се, — не ме интересува Теодорос. Аз съм сериозен клиент и пред всички светии ще ударя кръст, че не съм се уговарял с него. Кажи цена — няма да се пазаря!

— Защо ще се уговаряш? — не му минава веселието на Пазаити. — От едно място са ви подсторили, ама не са се вслушали в ответното предложение на чичо Ламброс. Или оня идол Теодорос не го е обяснил правилно на сестричката си. Разгадах ли ти вдъхновителката?

— Много грешиш! — рекох с цялата си убедителност. — Клио Филокали не ми е нито учителка, нито вдъхновителка. Кафенето го искам аз! И откъде-накъде мен ще праща оная жена?

— Не знам откъде-накъде. Може да си се сближил с нея покрай твоето приятелче. Слушай ме сега хубавичко, диване, какво да предадеш! — изведнъж стана сериозен той. — Ти трябва да си разбрал, че тоя парцел не се продава. Най-малко пък ти ще го вземеш. Две лица има, на които ще го отстъпя от сърце и безвъзмездно. Едното е Зоица — знаеш го. Дал съм срок на двамата с дядо й. Щом вземе изпитите и завърши училище, трябва да избира. Или годеж ще вдигнем и тежка сватба, или събарям кафенето. Извадил съм безсрочно съдебно решение с тая цел. И никаква учителка няма да става Зоя, а къща ще върти и деца ще гледа. Дядката ще си остане на мястото. А второто лице сещаш ли се кое е?

— Карай! — отвърнах с пресъхнали устни.

— Второто лице не е второ, а е първо по ред. Същото, дето иска да ме отклони от Зоица. Няма нужда, ще даря аз милата Клио с нотариалното като гаранция, че съм оставил момичето окончателно. Ама нека Клио ми прости! Да забрави лошото! Да върнем старото! Да ме посрещне, „чичо Ламброс“ да ми каже, по челото да ме помилва… — заблея той меланхолично и мечтателно.

— Стига с това чело бе! — креснах с погнуса. — Все за него ли ще разправяш?! Нали си голям хубавец — по челото ще те галят! Клио за теб кисело пърди! Да не мислиш, че те ревнува от Зоя?! Името ти не ще да чуе!

— Щом е тъй — смъртно се обиди Пазаити, — ти ще останеш с пръст в устата! Пък оженим ли се със Зоица, като сухо лайно ще те измета от Пирея. Няма да ми се пречкаш по пътищата!

Така свърши пазарлъкът ми и се разделихме с Ламброс. Ама не мисли, че скъсахме окончателно. Много пъти си разменяхме ние подобни думи и бяхме свикнали с тях. Едно нещо обаче остана забито в главата ми като с пирон. След десетина дни Зоя щеше да държи последния си изпит. От тая дата трябваше да се чакат събития. Но ако събори кафенето, реших, аз ще му запаля къщата и кантората. Отвътре ще я пална, че да не разбере никой как е станало. Защото добре знаех разположението на дома му. Преди половин година вече бях влизал в него.

Казах ти, че беше безсмислено да крада нотариалния акт. Добре го съзнавах. Ще иде в съда собственикът, нов ще му препишат от регистрите. И все пак реших да го открадна. От безизходица и безсилие. Поне ще предизвикам Ламброс, мислех си, да видим какво ще предприеме. А освен това, макар и временно, ще престане да размахва документа. Защото, като идваше в кафенето, Пазаити, изглежда, нарочно го носеше в джоба си. Да го показва на Аргирис Киру, да го потиска и мачка, малко по малко да го пречупва към своето намерение за Зоя.

Един разговор с дядо Аргирис също ме подтикна да се реша. Беше първият и последният за мен и Зоя, и доста кратичък излезе. Останали бяхме сами в кафенето и ни в клин, ни в ръкав той ми рече:

— Голямата любов, Димитраки, гони нещо, дето не може да се стигне. Както кучето гони опашката си.

— Защо ми го казваш, дядо Аргирис? — изчервих се като ощипана мома.

— Може да съм последният, но и аз забелязах по кого въздишаш. Нали така?

Замълчах и не отрекох.

— А Зоя е доста капризно девойче — продължи той. — Не може да се скрие. От малка съм я отгледал с най-хубавото, което можех да й дам. Разглезих я. Ама не е само там работата. Джинсът на нея й е такъв. На баща си се е метнала — все нависоко гледа…

— Не е лошо — продумах.

— Зависи за кого — поклати глава старецът. — Всеки да се простира според чергата си. Добро момче си ти, Димитраки, но си много бедно и много младичко. А докато стъпиш на крака…

— Другиму ще дойде редът. Така ли? — допълних го аз настръхнал. — На Пазаити примерно.

— Бог да го съди — примирено каза дядо Аргирис. — И той е човек. Срещу ръжен не се рита.

— Остави Зоя сама да реши — рекох умолително.

— Така и правя. Дума не съм й казал.