Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Ами ако аз имах хартийката за земята? — дръзко го погледнах в очите.

— Ех! — въздъхна той. — Дано не искаш на Пазаити да заприличаш. Неговото място да заемеш… А?

— Никога! — прошепнах, сякаш се кълнях, и наведох поглед от срам. Защото сам заподозрях себе си, че точно това тайно съм желаел. Да заема мястото на подлеца. С хартийката да пристъпя към Зоя подобно на Пазаити.

Хора влязоха в оня момент, прекъснаха ни, а същия разговор никога не подловихме. Дядо Аргирис тръгна да им вари кафе и аз излязох навън. Несигурност усещах в душата си — като Ламброс ли съм, не съм ли? Сякаш дъсчица беше сложена на някакъв ръб и много лесно се клатушках ту на едната страна, ту на другата. А исках честно да разбера какъв съм. Дали ако докопам нотариалния акт, ще го отстъпя безкористно на дядо Аргирис? Или ще го задържа за по-сигурно? Не, няма да направя тъй, заричах се. И точно за да опровергая съмненията в самия себе си, реших — утре ще го открадна! Може нищо полезно да не свърша, но ще занеса документа на дядо Аргирис и ще го скъсам пред очите му. Да види какъв съм, честта си да защитя, пък нека сетне Пазаити пак си разиграва коня. Зелен младеж бях още…

А кражбата я бях подготвил отпреди. Не може Ламброс да носи хартията все в джоба си, мислех. Сигурно я държи на някое лесно място, че да я взима, когато идва в кафенето. Проследил бях донякъде навиците му и знаех, че до обед стои в кантората, обядва в гостилницата на пазара и заминава в Атина. Срещи има, служби обикаля и прочие. Връща се по тъмно. В следобедните часове ще вляза значи, най-добре на смрачаване. Да човъркам вратата на дюкяна му не беше възможно, хора минават по улицата. Ще мина откъм двора в дома и през склада — в кантората. Там нейде ще е документът…

Огледах бравата на входната му врата — нищо особено. Имаше един табладжия, познат от кафенето, беше шлосер в пристанищната работилница. Завъртях се край него и тайно приспособих ключ, направих си и четири шперца с различна големина. За всеки случай. Не знаех заключва ли Пазаити вътрешните врати. Въоръжих се и със стоманено лостче — ще къртя, ако се наложи.

И тръгнах да крада. Човек бях убивал, но до тоя момент не ми се беше случвало в чужд дом да прониквам. В квартирата още, докато за последно оглеждах шперцовете, коремът ми се сви на топка от притеснение. Все едно питон съм глътнал и той се е сплел на кълбо в мен. Ами ако ме видят? Ами ако Пазаити се върне ненадейно? Ами ако е легнал да спи и се заварим очи в очи? Но вървя, вървя, шмугнах се в двора и по пътеката — право на бравата се лепнах. Щрак-щрак! Щрак-щрак! — струва ми се, че цялата махала чува, а ръцете ми потни и непослушни. Хеле обърнах езичето, отключи се. Ами сега! Господи, помагай! Скръ-ъ-ц! — изскриптя вратата, все едно банциг ми преряза червата. Мушнах се през пролуката, затворих. И леко, леко на пръсти минах по един коридор, ориентирам се откъде ще се влиза в складчето. От насрещната стая ще е. А то едно дюшеме разнебитено, всяка дъска на свой глас скимучи, все едно по гърба на живи твари стъпвам. И всеки миг ще ми ухапят ходилата. От входната врата, докато прекося коридора и стаята — цял плувнах в пот. Ризата ми залепна на плешките.

Намерих вратичката — отворена. Слизам по стълбата, постоях малко да ми привикнат очите със сумрака — ето го входът за кантората. Той обаче запрян добре. Вадя шперцовете, взех да бърникам в ключалката. Не ще и не ще! И в тоя миг значи питонът в корема ми се пробуди. Размърда туловище, раздипли пръстени и тръгна да търси изход. Надолу върви! Хапе, гризе, напъва червата — умрях, ще ме довърши отвътре! Напредва той с болки страшни и глухо къркорене. Едно спасение има — час по-скоро да се измъква от мен, че да рахатясам! Направо казано, люти колики ме свиха и диария неудържима. И до ден-днешен не съм сигурен дали от една скапана хамсия беше, дето я ядох на обед, или от страх ми се случи това нещо. По-скоро от страх ще да е било. Ненапразно казват хората за някого, че от страх се насрал…

Присвих се, стискам, ама питонът опрял глава в отвора. Божичко, какво да правя?! Тук ли да свърша работата? Не! Ламброс ще подуши, ще разбере, че е влизал крадец. Полиция може да викне, отпечатъци да вземат. И допълнителен доказателствен материал ще намерят! Бързо, бързо да бягам навън! Нотариалното на майната си да върви!

Напъхах шперцовете в джоба, подбрах лоста и се втурнах към двора. Ама питонът това и чака — плесна с опашка и бясно се заогъва. Стой, стой! — крещя безгласно аз и му се моля. Само вратата отвън да заключа, един миг потрай! Но разбира ли черво от човешка дума?! По-зло става! И ако искаш ми се смей, но между многото природни закони трябва да се впише още един. Законът за посирането. Колкото по̀ наближаваш завѐтното място, толкоз по-трудно е да задържиш. Така гласи неговото правило, а защо е тъй нека доказват психолози, физиолози и всякакви учени хора. А инак и най-простият човек добре знае тоя закон…