Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Вярно. Бавно си свалям дрехите — отвърна тя двусмислено и ме върна на изходни позиции.

Оттеглихме се от танците и по едно време забелязах, че Моника гледа тревожно. Замисля се, колебае се, неспокойна. И изведнъж ми вика:

— Благодаря ви за компанията, господин Попеску. Веднага трябва да се прибирам. Ангажимент имам вкъщи.

— Обадете се по телефона — предлагам.

— Не! — вика. — Налага се лично да свърша работата.

— Ще ви изпратя — жертвам се аз заради нея. — Без вас тук ще ми е скучно…

Донесе й слугата някаква пелеринка, взех си аз бомбето, тюхка се домакинята, че тъй рано си тръгваме и заговорнически ми се усмихва. „Как успя толкоз скоро?!“ — иска да ми рече.

Излязохме, забърза енергично дамата по тротоара. Повървяхме така и тя в паника вика:

— Незабавно ми трябва такси!

Добре. Спряхме под един фенер, но за зла участ няма и няма такси. Гледам аз, че Моника прежълтя като смин, ситна пот ороси горната й устна.

— Да не ви е зле? — питам. — Какво да помогна?

— Не ми е добре. Не ме карайте да говоря! — едва дума тя.

— Ама какво чувствате? — разтревожих се да не е припадничава.

— Млъкнете! Тоалетна ми трябва в секундата! — съвсем неделикатно ме сряза дамата.

— Че защо не използвахте, където бяхме? — говоря празни приказки аз.

— Защо и какво не питайте! Смятах до вкъщи да се добера — загърчи се като змиорка госпожицата.

А-а! Ясно! — помислих си. — Оня закон е влязъл в сила. Това ще да е била работата, дето Моника лично трябва да свърши. Обаче свалям бомбето в знак на уважение и казвам:

— Простете, госпожице! Не смея да ви предложа… Но предвид възникналата ситуация… На една крачка живея от тук. В хотел „Релаксион“ съм отседнал. Апартамент наемам там. Та ако нямате нищо против…

— Водете ме! Бързо! — хвърли се Моника след мен с що сила има.

Обаче оная рокля пречи. Пристъпя жената като спънат кон и всъщност едва-едва напредваме.

— Ах! — хленчи тя отчаяно. — Нямате ли ножче да срежем тая пуста рокля до коляното поне?!

— Не нося, госпожице — отговарям. — Кибритлия съм и ме е страх да държа нож. Да не направя беля. Имам вече един случай в поука… Ако разрешите обаче — на ръце ще ви взема. По-бързо ще стигнем.

— Не ме пипайте! — стене Моника. — Докоснете ли ме — загинах!

Най-после влязохме в хотела, прекосяваме фоайето в свински тръс, викам асансьора. Най-горе живеех. А пиколото спира на всеки етаж, отваря вратите, оглежда има ли чакащи, бави се. Виждам, че Моника примира и доста серт подвикнах:

— Карай, момче, по-бързичко, че спешно дело ни чака! — И му мушнах хилядарка в джобето.

Погрешно схвана нетърпението ми пиколото, подсмихна се разбиращо, но подкара асансьора като трен. Стигнахме, изхвръкнахме от кабината, втурнахме се по коридора.

— От антрето веднага вдясно са банята и тоалетната — обяснявам аз в движение и изпреварвам страдалката да й отключа вратата.

Как ли ще запретне тая тясна дреха, помислих си и я пропуснах да мине пред мен в антрето. Но от запрятане не стана нужда.

— Ах! Ах! — два пъти каза дамата и затули лицето си с длани. — Божичко!

Законът за посирането се бе проявил в класически вид — на метър от клозетното гърне.

По най-бързия и деликатен начин прекрачих аз напред в стаята и кавалерски се обадих:

— Не се притеснявайте, Моника! Човешко е да разсипеш барута.

— Млъкнете, по дяволите! — съвсем забрави маркизките обноски госпожицата и се бухна в банята.

Вода шуртя, пра се, къпа се дълго тя, а аз звъннах на етажния сервитьор. Свалих сакото, излегнах се на дивана и като дойде човекът, наредих му, пошляпвайки с тирантите на гърдите си:

— Николае, веднага донеси кафена чашка с оцет, сто грама коняк, чай от джоджен, припечени филийки и най-сухото сирене, което намериш в ресторанта. Разбра ли?

— Напълно! — отвърна той, защото бакшишите ми го бяха направили много схватлив.

Моника се показа от банята, завита в моята хавлия. Пухкава, зачервена, мекичка като памук. Пристъпи до дивана, седна, пък се търколи и се гушна в мишницата ми.

— Митика — рече изнемощяло, — почакай малко. Нека се съвзема…

— За никъде не бързам, гълъбче — погалих я по гърба. — Глътни оцета, пийни чайчето и коняка, изхрускай някоя филийка… Да излекуваме коремчето.

— Ох, Митика, Митика! — с благодарност се притисна тя. — Какво щях да правя без теб?!

Ако искаш да знаеш, два дни след туй не излязохме от хотелската стая. И от тогава открихме, че много си допадаме двамата…