Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

А владетелят от древен род, аристократично възпитание — не показал да е обиден. Или по-вероятно, нашето дърво не усетило що става в гневливата царска душа. Ухилило се след победата, допило си кафето. С мир го проводили.

Седнал веднага да пише доклад — излязло, че нищо особено не е научил според министерската инструкция. Но много скоро Топков разбрал, че във великата шахска държава не може да живее човек, по-добър на табла от шаха. Обвинили го, че е английски шпионин. Дали заради въпросите, които задал на шаха, дали от просто отмъщение, но тамошната тайна полиция изфабрикувала доказателства и ги сервирала в посолството. Обявили Топков персона нон грата. Прогонил го шахът от владенията си със забрана Топковият крак да стъпва вече там…

Като се върнал в отечеството, властта го гледа смръщено. Наш ли си? Чужд ли си? Такъв провал да предизвикаш във външната ни политика! Подучиха ли те? Кой? Аман-заман — взел да обяснява Топков какъв добър табладжия е и как от само себе си е станала работата, ама вече му скроили кюляфа и уж за нещо друго, но го тикнали в затвора. Където Парашкевов редовно го бъхтел на същата игра. А тъй като аз неведнъж съм пердашил Парашкевов, защо да не се изфукам пред Ламброс Пазаити, че и самия персийски шах съм бил. Да знаеше той какъв позор ще му лепне Топков на челото с тая дълга верига от победители, жив нямаше да го пусне от държавата си…

— Стига приказки! — изръмжа противникът ми, докато отваряхме таблата. — Тройки ще играем. Нямам време за губене.

— По хилядарка?

— Давай!

Сложихме парите, взе Пазаити играта.

— Загрявам още — рекох. — По пет тоя път!

Пак загубих, но удвоих залога. И като се обърна зарът — потече като омагьосан. Хората по масите ни усетиха, оставиха своите игри и взеха да се присламчват. Не се бе виждало в кафенето на дядо Аргирис да се играе на пари, и то на толкоз пари.

— Кибици не ща! — ядовито ги прогони Пазаити.

Малко се бе изнервил от леката ми ръка, но хората само се отдръпнаха и останаха край нас в кръг като кучета около месарница. С гърба си чувствах, че са на моя страна, макар някои да се чудеха откъде имам да залагам такива суми. Не смееха да се обаждат през игрите, взираха се да видят кой какво хвърля, но свършехме ли, чуваха се подмятания:

— Одери го, Димитраки!

— Покажи му где зимуват раците!

— Ха̀ така! Ха̀ така!

А на мен продължаваше да ми върви, както рядко се случва. Зарът идва по поръчка — веднъж три марса поред го направих. Ламброс взе да кипи издълбоко и силно. Шиба пуловете — ще ги счупи, рискува неоправдано, грешки допуска. И вдига залозите. Аз вече не вадех от моите пари — стигаше ми спечеленото, за да си покривам игрите. И бия без отпускане и милост, все едно по главата го налагам. Пред мен се натрупа купчинка банкноти. Ама аз не пипам да ги прибирам. Спазвам комарджийското правило да не слагам пари в джоб, докато не свършим изцяло.

Не знам колко карахме тъй, доста тройки навъртяхме и по едно време Пазаити почна да се опипва. Тук бръкне, там бръкне — търси нещо. Свършиха му наличните пари, макар доста да носеше в себе си. Хората наоколо забелязаха и зашушнаха:

— Браво! Изцеди го!

— Джигера му изяде!

— Ха̀ да го видим сега!

— Стига, Ламброс! — викам му и аз. — Начесах ти крастата! Оставям ти кожата да се прибереш!

— Я не дрънкай! — озъби се той.

Лицето му се надуло, от очите кръв капе, далдиса в играта и е готов гащите си да заложи.

— Търкаля ми се една жълтичка в джоба — подхвърли я на дланта. — Толкоз и толкоз струва.

— Добре. Ще отстъпя — казвам му, — макар че й вдигаш цената.

Отброих банкноти от купа, сложи той монетата отгоре им. И трака-трак, трака-трак — търколи се жълтицата при мен.

— Не й се стои сама в джоба ти — подиграх се аз и взех да я огледам. — Няма ли си и някоя неразделна сестричка — да ги съберем пак заедно?

Кибиците се разсмяха, а Пазаити побесня.

— На разписки ще играем! — с омраза рече той. — Ако загубя, утре ще ти ги платя.

— А, не! — отказах. — На зелено не играя и с разписки не се разправям!

— Хѐ колко свидетели има! — посочи той с ръка, без да погледне хората. — Длъжен си!

— Няма такова правило, Ламброс! — подкрепи ме някой от зяпачите. — Късметът ти е заспал тая вечер. Зарязвай!

— Нищо не съм длъжен! — повторих и аз. — Ако носиш нещо друго, слагай го! Разписки — не! — И като казах това, разтреперих се вътрешно като трепетлика.

— Пари държа в кантората…

— Не ми говори за кантората! — грубо го прекъснах. — Ако е в теб нотариалното — вади го! Ако не — дотук ще е!