Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Недей мисли обаче, че някаква поука искам да ти внуша с горния случай. Че примерно законът за посирането върши и полезна работа понякога. Въобще не мисля така, даже смятам, че от тоя закон никога не произтичат поуки. Връхлита те той като ураган и колкото с големия природен факт можеш да се пребориш, толкова и с малкия. Виж, голяма поука си извлякох аз от друго едно мое насиране — тоя път в кафене „Византия“.

Беше вторник, а в четвъртък Зоя щеше да държи последния си изпит. Ламброс Пазаити отдавна не се бе мяркал в кафенето, но тоя ден пристигна към пет часа. В най-добро разположение на духа, весел и шеговит. Дошъл е паякът да провери мушицата, рекох си и ми помрачня пред очите. А той седна при Теодорос, с дядо Аргирис не се закача, разговорчета подхваща с играчите от съседните маси. Не знам успешна сделка ли беше приключил или се радваше, че идва срокът на неговия ултиматум към Зоя. По едно време ме помами с пръст да се преместя при него и вика:

— Нашият приятел утре ще пристигне. Предишния път пита за теб. Ако искаш да го видиш, до вдруги ден на обед ще е тук.

— Къде да го видя?

— Където сте се разделили, нареди да ти предам, там ще го намериш. Не се отчайвай, момче! — повиши глас Пазаити. — Моретата са пред теб! Искаш ли да ударим една табла? — предложи ненадейно.

Казвам ненадейно, защото той не играеше в кафенето. Презрение изпитваше към посетителите — едно, защото ги смяташе за слабаци, и по-важно, нищожни му се виждаха залозите им. „Какво е туй на локумче да играя?! — чувал съм го да казва. — Сложете поне една хилядарка, че да има смисъл да хвърлям заровете.“ И още една причина имал Пазаити да се въздържа. За нея бях дочувал. Много слаб му бил ангелът на комар, забравял се и на младини здравата бил хлътвал няколко пъти. Затова избягвал да сяда — да не стига до край…

— Ама на вързано, нали? — съгласих се аз.

— Разбира се! Разбира се! Знам те, че имаш парички…

— Да не станеш пишман, Ламброс — закачам го. — Аз съм бил персийския шах!

— Къде ти, диване, си видял персийски шах, че и табла да играеш с него?! Сега ще ти остържа четината! — отвръща той, защото без подобни думи табла не се започва.

Тая ориенталска игра я знам от мъничък. Пръв чичо Щерю ме научи на нея, а после с много хора съм играл, най-често с Михалис и Парашкевов. Точно Парашкевов казваше, че е побеждавал персийския шах. Не лично, но биел някого си в затвора, който натъпкал преди време роговете на шаха. Та чрез тоя човек, Топков се казвал, Парашкевов смяташе, че е надвил и персийския владетел. А случаят бил истински.

Топков служел в посолството ни в Персия, голяма клечка, едва ли не заместник на посланика. На един прием нашият дипломат се доближил не знам как до властелина на държавата, когато той разговарял със свои велможи за великата мъжка игра. Топков полечка се намесил и казал, че е много добър на таблата.

— Тъй ли?! — учудил се шахът. — Аз не знаех, че това изкуство се владее и в Европа!

— Владее се и още как! — похвалил се дипломатът. — Пък аз съм сред неговите майстори!

— Любопитен съм да се сразим — предложило величеството. — Ако имате свободно време, ще ви поканя в двореца.

— За мен е чест! — отвърнал Топков и прочие.

Докладвал той на посланика каква сполука го е сполетяла и оня незабавно съчинил шифрована депеша до София. „Тъй и тъй, благодарение ловкостта и професионалната си находчивост дипломатът Топков се е сближил със самия шах и в близко време ще бъде поканен в двореца за лични контакти. Чакаме разпореждане.“ Не чакали дълго — отвърнали им с инструкция от три страници, подписана от министъра. С два раздела. В първия — какви тайни трябва да изчопли Топков от шаха. По точки изредено. И втория — какви пък внушения трябва да направи на шаха. Също десетина точки. Научил ги нашичкият наизуст, готов за дипломатически подвизи.

А шахът празни приказки не говори. Писари седят до него и документират всяка дума, пък после тя се превръща в дела. Като е рекъл, че ще приеме някого — приема го! Пристигнал в българското посолство конник с копие, по стар обичай, донесъл поканата. С дата и час. Впрегнали нашите парадната колесница, лиснали в нозете на Топков менче — по вода да му върви…

Шахът го посрещнал като скъп приятел. Седнали пред таблата. Ама каква табла! Дъската направена от сандалово дърво и перламут, пуловете — от слонова кост, а заровете — скъпоценни камъни. Хвърлили ги — почнали. А Топков хем мести, хем подловил да разпитва шаха по точките от първия раздел. Една след друга ги отмятал. Като приключил с тях, прехвърлил се на втория — акъл взел да дава на големия господар кое как да върши. Стриктно се придържал към нареждането на своя министър. И докато изпълнявал основната си дипломатическа работа, бил, бил шаха — като меден гвоздей го сплескал.