Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Та на същия закон бях подвластен аз, когато отидох с кражба да защитавам честта си. Но успях, успях да озаптя още два мига питона, заключих и като луд се хвърлих в буренака, без да гледам тръни ли, коприва ли има отзаде ми. Надвих коварната природа!

Но докато още клечах, ето ти — отваря се портичката, стопанинът се връща. Леле! — викам, напълно облекчен. — Добре, че беше тая диария, инак вътре щеше да ме свари. Гуша глава да се скрия в шубраците, ама Пазаити ме видя:

— Какво правиш бе, диване?! — вика ядосано.

Как да отговориш в такова положение?

— Сера! — отвръщам. — Не ме ли видиш?

— Че в двора ми ли намери? — гнуси се човекът.

— Къде другаде? — защитавам се аз. — Сви ме на улицата. Тебе чаках.

— Да не правиш някоя магия? — сериозно и заплашително пита той.

— Каква магия! — отричам. — Със задник магии стават ли?

— Такива говеда като теб подобни магии правят — не знам откъде го измисли Пазаити.

— Не се бой! — другарски го успокоявам. — Няма да те урочасам!

— Да дойдеш утре да си поринеш, че за резил ще те направя в кафенето.

Отмина ме и докато отключваше вратата, чух да мърмори:

— Ей, див народ! Сере, къде му падне, после за европейци искаме да минаваме! Как се родих тук! Защо не се махна завинаги!…

Сигурно и за нещо друго му беше криво. А аз полека-лека се прибрах в квартирата.

Ти май се смути одеве, като чу моето откритие — закона за посирането. Вярно, него публично го премълчават, ама знаеш ли какво забелязах по всичките земи, където съм бил. Като се съберат по-близки хора и зачекнат някак тая тема, оказва се — всеки познава деликатния закон. И щом се уверят, че без изключение са го изпитвали в живота си, един през друг почват да разказват как се е проявил законът в отделния им случай. С доста подробности. Кой роптае срещу природата, кой се хвали с волята си…

Наближавам вече последните дни от пребиваването ми в Пирея. Но преди да стигна до тях, искам малко да си отдъхна, сили да събера. И затова ще ти кажа още нещо за въпросния закон. Пък ти ако ще се присмиваш, сега се смей, защото после няма да ми е до усмивки…

Помниш ли я Моника? Моята възлюбена от Букурещ, дето ходихме с нея в ресторант „Лидо“, келнерът ми предлагаше супа от великденска костенурка, пък аз го праснах с менюто по главата. Много бяхме привързани един към друг, но чуй как се запознахме с нея.

Бях канен на соаре в една богата къща. Домакините бяха любители, включвах ги в каре за покер, но много не съм ги обирал. Затова ме уважаваха. Не помня имаше ли повод за събирането, но пари доста се бяха пръснали — обилен бюфет и тънка пиячка, танци и всякакви светски забави…

В едно наше село имам приятел, Кольо, и много пъти той ми се е хвалил. Щом вляза в едно стадо, вика, одма намирам най-добрата овца, хващам я и ти я заколвам. Та и аз като него ще кажа. Щом вляза в някое помещение с жени, незабавно откривам най-хубавата, ако ще да се е затулила в кьошето. Приближавам я, усуквам се, но нямам намерение да я коля. Намеренията са ми други…

Така се случи и оная вечер. Още от прага на хола зърнах красива дама и прошепнах на домакинята да ни запознае.

— О, разбира се! — възклицава тя. — Приятелки сме! Набито око имаш! — Води ме и казва: — Искам да ти представя, Моника, домнул Думитре Попеску. Наш доверен приятел и доколкото знам, свободен кавалер.

Това ми стига на мен. Започнах да я ухажвам. Но на втората минута разбрах, че Моника не е от лесните. Държи се като френска маркиза, деликатна във всяко отношение. Не че е непревземаема, ама такава ще изхаби сума ти време и пари. С пари разполагах тогава, но ми беше досадно да пилея време за дълги обсади. А Моника ще иска обеди, вечери, разтакаване по срещи, приказки, докато й докоснеш малкото пръстле. Обаче аз не се отдръпвам, въртя се наблизо, обслужвам я, защото дамата горда, сама до бюфета не припарва. Раци с майонеза й нося, пресносола есетра, чер хайвер, шампанско й наливам. И чакам да почнат танците.

Обаче и там не потръгна особено. Заради роклята на Моника. То не бе нормална дреха, а сякаш в усмирителна риза я омотали. Тясна, тясна — как я навлича не знам, сигурно с вазелин си маже хълбоците. И дълга до глезените. С тая рокля Моника ситни като японка и не й е много до танци. А отпред закопчана може би с петдесет ситни копчета. Все пак пуснахме се в едно танго, обгърнах й аз талията и като продума госпожицата нещо извинително за неудобната си дреха, аз й прошушнах на ухото:

— Тая рокля, Моника, вероятно се облича за десет минути, а се съблича за петнайсет. Проверявали ли сте?