Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

А оня ден, с пачката във вътрешния джоб на сакото, успях да сваря Пазаити.

— Какво, Димитраки? — посрещна ме той. — Казвай, че ще излизам. Да не са те изгонили от работа?

— Не — отвърнах. — По друг въпрос съм дошъл. Ама така на крак не бива…

Странни бяха отношенията ни с тоя човек. Почти след всяка среща я със спречкване се разделяхме, я с някоя неприятна дума, но нито той ме пропъждаше, нито аз преставах да го диря. Че не съм му мил и драг — нямаше съмнение. От своя страна, и той усещаше, че не го долюбвам. Въпреки това не мога да кажа, че изпитвахме неудоволствие, като се видим. Може би ни беше приятно да се дразним взаимно, може друга неосъзната от двама ни причина да съществуваше за подмолното ни привличане. И затова нека не ти се види чудно, че хем не се обичахме, хем на странични хора изглеждахме близки. Струва ми се, че приличахме на съпартийци, които хранят лична вражда. Враждата си е вражда, но и двамата сме членове на една партия и в нейно име не само ще се търпим, ами ще се и подкрепяме за голямото дело. А какво беше общото ни дело с Пазаити освен Зоица? Защото както аз знаех за козните му, така и той бе научил за моето влюбване. Ще речеш, дебнали сме се, имали сме нужда да се държим под око — това е било голямото ни дело. Вярно е, но не е единствено.

Инак за малки дела аз често опирах до него. Работа ми намираше. Но все нещо временно. За една седмица акорд, за месец-два да замествам някого и тъй нататък. Сякаш нарочно ми сочеше такива места, че да не му изчезвам от погледа и пак да се върна при него. А лично той за нищо не ме използваше. Два-три пъти ме е пращал да отнеса писма до негови контрагенти, но това е дреболия. И все пак усещах, че ме пази за нещо важно, както измамник-картоиграч крие в ръкава си туз, за да го измъкне в решителния момент. Само че до такъв момент не стигнахме с Пазаити…

Още тогава ми беше ясно — общата партия на двама ни не е толкоз Зоица, а Караканьоти. Отдавна подозирах, че Ламброс Пазаити скритом дърпа конците на контрабандата в Пирея. Но имаше ли друго, беше ли ятак на Караканьоти, доколко близки са двамата — не ме допусна да разбера. Предвидлив бе и си пазеше гърба като лисица. И все пак той се съобразяваше чий приятел съм, имаше едно наум с кого съм върлувал по моретата. Аз също пазех връзката си с разбойника. Не исках да я затривам с някоя голяма кавга. И всичко възможно правех Пазаити да не усети, че е единственият ми канал към Караканьоти. Инак щеше да ми сложи примка на врата. А трябва да призная, че Караканьоти бе последната моя надежда да спася Зоя от изнудвача. Да го намеря, на колене да падна, като на баща да се изповядам, но да скръцне той зъби на Ламброс Пазаити и да го отбие от мръсното намерение. Доста фантастично планче изглеждаше, но то и без това пропадна, защото, когато се развърза възелът, нямаше време да търся Караканьоти…

А тогава новото планче подлових. Седнахме с Пазаити в едно кафене, въртя аз приказката като оса над мед и най-сетне изплюх камъчето:

— Един другар ми прати пари — викам, — отработил съм ги. И реших имот да купя.

— Ти? Не се занасяй — не повярва, разбира се, Ламброс.

— Вярно е. Ето парите. — И му показвам крайчето на пачката, да не види какви са банкнотите. — Даже ме посъветваха какъв да е имотът. Препитание да дава. Да не тече, но да капе…

— Че купи си воденица — издевателски предложи посредникът.

— Няма да е воденица — отбих го аз. — Друго кажи.

— Друго не знам сега, но няма да те забравя. Колко пари носиш? — И се кани да става.

— Чакай! — улових го. — Достатъчно имам. А ти имота в джоба си държиш. Реших да купя кафенето на Аргирис Киру. Нему ще платя за постройката, говорил съм — излъгах, — а ти ми прехвърли земята. Ще ремонтирам, Зоя ще върви да учи, а дядо Аргирис ще го оставя да спи там и да прислужва. Но аз ще завъртя работата и ще имам печалба. Пресметнал съм.

Искрено се разсмя мошеникът.

— Хитрецо, хитрецо! — вика ми през сълзи. — Много са ти плитки номерата. Върни парите, отдето си ги взел, аз с подставени лица не работя.

— Как подставени?! Нормална сделка искам да сключа на мое име. Нищо подставено няма!

— Абе, знаеш ли — не престава да се киска той, — че от един месец насам ти си вторият, който натиска да купи същия парцел?

— Кой той? — сепнах се и оставих чашата.

— Платнена кукла като теб. Една уста ви е научили какво да говорите.

— Кажи кой и за каква уста бълнуваш — пламнах аз, — че ще ти разлея кафето на панталона!

— Няма да повярваш! — не слуша заканата ми Пазаити. — Теодорос! Теодорос Ликудис, дето не се сеща носа си да избърше. И той решил кафеджия да става, и той ще прави ремонт. За вярване ли е? Колкото на теб да хвана вяра.