Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Какви мръсници?! За какво говорите?! — тоя път гъста вълна плисна лицето на Зоя. Очевидно това подхвърляне й бе неприятно, особено защото и аз го чух.

— Имайте предвид какво ви казвам — с хладна омраза рече Филокали. — На мръсниците им знам и кътните зъби. Но тоя път — не! Можете да разчитате!

— Благодаря, госпожо! — доста неучтиво скочи Зоя. — Но предпочитам сама да си редя живота!

— Фукла! — процеди след нея жената.

Поколебах се дали да оправдая някак Зоя, но Клио Филокали свойски се обърна към мен:

— Димитраки ли ти беше името?

— Щастлив съм, че сте запомнили какво ви е казал приятелят — закълчих си аз езика като истински джентълмен.

— Не се прави на какъвто не си, Димитраки! — охлади ме тя и странно бе, че изисканата дама изпусна тоя тон на сиромашта от столичното предградие. — Хайде да излезем! Тук всички подслушват.

— Нека! — не се съгласих. — Какво тайно говорим?

Тя спря за миг разширените си зеници в очите ми, прецени, изглежда, каквото й е потребно, стана и тръгна. А аз, дето уж се опънах, поех след нея покорно…

Клио Филокали вече се качваше в колата и само ми посочи седалката до себе си. Подкара нагоре по улицата, после сви към кея и загаси мотора в самия му край, близо до мястото, където Караканьоти ни свали преди толкова време от гемията си. В късния следобеден час ни един човек не се мяркаше насам, на два метра от муцуната на автомобила бе водата, а през предното стъкло се виждаше как оттатък пристанището плацикат вълни.

— Къде е Михалис? — без повече заобикалки рече жената.

През няколкото минути път бяхме мълчали и макар че чаках тоя въпрос, изведнъж настръхнах:

— Вие по-добре трябва да знаете.

— Виж какво има тук — щракна тя закопчалката на чантата си и обърна отвора към мен.

Погледнах и замълчах — отгоре лежеше пачка с бандерол. От големите каймета — педя и нещо дълги.

— Пазаити ли искаш да вземе тия пари? — сподавено попита тя. — За пет минути ще го намеря и след още пет ще науча къде се крие Михалис. Само че не искам да виждам мръсника, а още повече — да ми прави услуга…

— Не го знам къде е — противно ми беше, че се набърках в мътната връзка между двамата. — И пари не искам. Надницата ми стига…

Зачаках какво ще отвърне, но тъй като Клио мълчеше, втренчила поглед в морето, допълних:

— Върнете ме обратно.

Тя обаче не ме чу, впи нокти в чантата, притисна я към стомаха си и цяла се прихлупи върху волана. Ни звук, ни плач, ни тръпка по раменете й. А аз седях като сбъркан около минута и плахо се обадих:

— Какво ви е? Хайде да вървим…

И Клио Филокали рязко се изправи. Страшно беше станало лицето й. Докато разговаряше в кафенето с мен и Зоя, някаква човешка мимика раздвижваше това лице, някаква проста любезност го оживяваше, но сега то се бе превърнало в бяла маска на гняв и страст. И в тоя миг аз разбрах до дъното на мозъка си, че тая жена ще намери приятеля ми. Морето ще пресуши, ако трябва, Пирея със земята ще изравни, но ще го открие. И тогава или ще го убие от ярост, или ще го задуши в прегръдката си от любов. Свършен беше Михалис! От такава влюбена фурия няма отърване!

И за пръв път в мен шавна разумната мисъл, че няма защо да крия Михалис, ами двамата с госпожата трябва да се срещнат и обяснят. Да знаеш, голям подлец е разумът, когато поиска. Разумът е наемник на сърцето, върши му черната работа и всичко може да измисли той, за да оправдае всяка подлост. Та и моят разум тогава ми даде довод да почна предателството към Михалис, а сърцето ми още лицемереше, че е вярно и добро.

— Вземи парите! — властно рече Филокали.

Извади ги от чантата тя и тъй като не протегнах ръка, сложи пачката в скута ми. Понатисна я леко, за да не падне на пода.

Не знам, не знам — дали от това докосване, дали от подмолните представи за тая жена, но мигновено се вдървих като кокал. Щръкна мъжката ми гордост с всичка сила. А и въобще на младини бях като каф-кибрит. Имаше навремето такъв кибрит — където и да драснеш клечката, пали се. Та и аз като него — пипне ли ме жена, в секундата пламвам. Така се случи значи и в оня момент…

— Няма! — отвърнах през зъби и не толкоз, че парите не искам да взема, а ме е срам да вдигна пачката и госпожата да види издутия ми панталон. Да не стане съвсем като поговорката: „Някому се сърце кине, другиму се кур топори.“

— Вземи ги или ще ги прибера! — викна тя и наистина плъзна ръка към тях, но с върха на пръстите си усети какво се крие под пачката. И ръката й остана там.