Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

И чу я проклетникът. Най-напред въздишката на публиката, сетне момичешкият ясен глас:

— Шеш и ек!

С един удар два пула ми би. Най-лошото. Но и да не бях рискувал да го удрям вътре, пак щеше да ме цапардоса с шестицата. И аз рухнах. След туй три пъти хвърлих геле и когато вкарах, трябваше да гоня опашката на влака. Всичко загубих.

— Вземи таблата да преспиш с нея! — издевателски рече победителят в настъпилата гробовна тишина. — Дано я научиш! Чакай, чакай! — спря ме той, макар да не бях мръднал от мястото. — Дай да пишем, че си ми върнал акта, защото съм се издължил. Я подпиши! Я да дойдат свидетелите!

Подписах, без да гледам какво. Пазаити се бе изправил и тъпчеше пари в джобовете си.

— Какво ме зяпате бе?! — гордо викна той на клиентите. — Не знаете ли кой е Ламброс Пазаити?! Всички черпя! На моя сметка! Вади, Аргирис, подносите и гощавай!

Хората тръгнаха към масите си, но над шумотевицата от нозе и възклицания се вдигна гласецът на Зоя:

— Стой! Спрете! — И тя си проби път напред. — Чакай, Ламброс! Една дума искам да ти река!

— Зоице! Ръчицата ти ще позлатя! — ухили се мазникът до уши.

— Не бързай! Чуй ме!

Зоя беше прибеляла като лист и такъв трепет и решимост прочетох на него, че изтръпнах — да не извади нож и се прободе пред хората! Всичко бе загубено за нея!

— Зоя, прибирай се в стаята! — за пръв път чух да я хока дядо Аргирис.

— Не се бъркай, дядо! Остави ме! — не свали тя очи от Пазаити. — Знаеш ли, Ламброс, че вдруги ден съм на последен изпит?

— Знам, душице, нали сме говорили. За изпита не се боя — изтри той усмивката от лицето си.

— А на думата си държиш ли?

— Каквото река, на две не става…

— Да кажа ли тогаз на хората какво си ми предложил? Все приятели са се събрали.

— Твоя… воля — сепна се Пазаити какво ли ще каже момичето.

— Слушайте всички! — облиза тя изпръхнали устни. — И дядо да чуе, и Димитраки да си отвори ушите! Защо, Ламброс, да чакаме четвъртъка? Защо да не съобщим сега, че годеница ще ти ставам?… — И тя пристъпи крачица към него, както самоубиецът пристъпва към ръба на пропастта.

Два мига дъртакът стоя като треснат. Гавра ли му готвят? Пречупи ли се стръкчето? Но нямаше лъжа — девойчето стоеше пред него крехко, нежно, готово да му се даде.

— Зоице! Птиченце! — измуча като крава той и протегна ръце да я сграбчи.

— Спри! — вдигна тя длани пред гърдичките си. — Докато не минем под венчило, няма да ме пипнеш! Настрана ще стоиш!

— Няма, няма — замяука Пазаити. — Нали знаеш, че чичо Ламброс е търпелив. Само пръстчето ти ще докосна, пръстен ще му нанижа! Да те питам и аз нещо. Готова ли си за изпита? Ще четеш ли утре учебника?

— Каквото съм учила — стига ми — отвърна Зоя.

— Ами тогава утре по обед ще дойда с роднини и сватове. Да ви почета, както му е редът! Пръстенче да донеса, китки да си разменим, да се калесаме за сватбата. И сетне да обядваме — уважаемият господин Киру начело на трапезата да седне! На най-добро място ще идем! В таверната на Гнафакис ще поръчам обеда! Съгласна ли си?

— Ти си мъжът, ти решавай — покорно рече годеницата.

И народът не сдържа повече вълнението си.

— Правилно! По реда да вървят! — развикаха се неколцина. — Честито, Ламброс! Има защо да черпиш!

— Брей, пак негов излезе големият късмет! Улегнал човек — знае си силата! Не си пада на гърба! — чувах отделни гласове и ако преди минути всички стояха на моя страна, сега повечето се бяха отметнали. Но такъв е народът — след щастливците и победителите върви той, а такива като мен гледа по-скоро да ги закопае, че да не си спомня може би изменчивите настроения.

Някой тропна пред мен чинийка с локум на клечка, но не си подсладих горчивината аз, продължавах да стоя на същото място и си мислех, че без мен нищо подобно нямаше да стане. Защото моята загуба предизвика Зоя да прекрачи от ръба. Но къде сгреших? Как допуснах Пазаити да изравни? На един зар да останат и моята съдба, и Зоината. Много мъчно ми стана за момичето, като си го представих как одеве мяташе заровете с бледата си ръка и старателно извикваше цифричките. Гордо създание беше Зоя, самонадеяно. Разчиташе на силата си, на волята и ума, на младостта си. Смяташе, че сама хвърля заровете на живота си и ще ги хвърля винаги. Но не искаше да забележи горката, че друг мести нейните попадения, че друга сила размества и подрежда живота й, докато успя да я нареди на днешното място. И Бог знае какво щеше да хвърля оттук нататък тя и кой щеше да мести вместо нея…