Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Защо се е събрал толкоз народ?

— Не се прави на утрепан, Димитраки! — подсмихва се той. — А ти защо си дошъл?

Да видят годежа и да намажат от почерпката, помислих си и се озърнах. Само че по физиономиите на публиката не открих чинност и достолепие, каквито изобразяват в подобни случаи. Любопитство се забелязваше, припряно шушнене, присмехулни искрици в нечии очи, а Зоя и дядо Аргирис въобще не се мяркаха.

— Къде е годеницата? — попитах същия човек.

— Ама ти наистина ли не знаеш? — развесели се той. — Избягала е. Нощес. Писъмце оставила на дядо си.

— Как?! — извиках и за секунда сто предположения ми минаха през ума. Ще ти призная — едното беше, че заради мен е избягала. Навила се е, след като си тръгнах, скрила се е нейде и чака да я намеря, та да духнем двамата през морето, както й предлагах. — Къде е избягала?

— В резиденцията на Филокали — дяволито смигна оня. — На управителя пристанала. Твоето приятелче с адмиралската униформа…

Черен кръг ме завъртя от това потвърждение, защото и тая пътека не бях пропуснал между стоте си предположения. Заплетох крака към ъгъла на помещението — да изпуша най-напред една цигара. Ама оставят ли те на спокойствие! Две лели уж шепнат до мен, но всичко им чувам.

— Цяла нощ си скубала косите — обяснява едната, — ама заранта не издържала. Защо да си зачерня младостта?

— Че кой я е бил по главата? — не се съгласява другата. — Сама обявила годежа. Човекът дошъл да си играе таблата — тя първа му се предложила.

— Ох, безсрамни станаха младите! — въздъхна първата. — А тя си имала и друг любовник — капитан. Само че той забягнал в Америка и я оставил.

— Свикнала е значи заможни да дири — направи заключение втората. — Ама и тоя младеж, управителят, не бил за изхвърляне. Негов чичо е адмирал Ставрос, героят. Адмиралът бил на смъртно легло и вече му отстъпил мундира и всичките си медали. А като умре, голямо наследство ще остави…

Не издържах и се намесих:

— А годеникът, Ламброс, знае ли?

— Затуй сме дошли. Да разберем — любезно ме приеха в разговора двете дъртофелници. — И да го утешим от срама. Съседски деца бяхме някога. Заедно сме израсли…

Дръпнах се да изляза навън, но докато минавах край прозореца, пред кафенето спряха две леки коли. Пръв слезе Пазаити — в черен костюм, с бяло цвете на ревера. И сребърно павурче носи. Не знам каква течност имаше в него, но годеникът, изглежда, доста я бе опитвал и от пръв поглед му личеше. И още няколко сватовника се показаха, но най-близо до Ламброс тръгнаха мъж и жена, немлада двойка, еднакви като близнаци. След много малко разбрах, че не са близнаци те, а жената е братовчедка на Ламброс, а мъжът — съпругът й. Нарочно ли се бяха търсили, общият живот ли ги беше уеднаквил, но ако второто е вярно, тоя живот трябва да е бил нощен и хищнически. Защото и двамата приличаха на кукумявки, изхвръкнали от порутена воденица. Кукумявката строга и сърдита, кукумеекът — развеселен. Вероятно същата течност бе отпивал, но повечко от Пазаити.

— Е-е-хе-хей! — провикна се той пред кафенето и подхвана годеника под мишниците да му помага по стъпалата.

Ламброс обаче юнашки ги преодоля и хората се разстъпиха пред него.

— Зоице, птичко моя! Къде си? — гръмко я призова той.

Никой не чуруликна в отговор и от задните редове се обадиха:

— Отлетяла е птичката.

Пазаити хлъцна, огледа се и нищо не разбра. Но забеляза народа и викна:

— Какво сте се събрали бе? Нямате ли си работа?!

Не успяха да му отвърнат, защото от стаичката си изпълзя дядо Аргирис, плахо като буболечка. Със същите свои вехти дрехи и дългата кафеджийска престилка. В отпуснатата си ръка държеше сгънат лист.

— Господин Киру! — зарадва се годеникът и отдалеч вдигна ръце за прегръдка. — Защо не си се пременил за празника?

— Не е празник днеска, а тъжен ден — смирено каза старецът.

— Я не говори така! С женско чедо всеки се прощава. Къде е Зоица?

— Няма я… — отрони дядо й.

— Как я няма?! Да не си я пратил нейде? — От двете страни на Пазаити стоеше кукумявската двойка, без да мига с кръглите си очи.

— Аз не съм я пращал. Сама си е отишла — тъжно откликна дядо Аргирис. — Избягала е Зоица…

— Нека! Нека! — радостно изклявка кукумеекът. — По-добре, Ламброс! Баба казваше — стар файтон не купувай, за млада жена не се жени…

— Млък! — ревна Пазаити и с две ръце отблъсна роднините от себе си. Кукумявката настръхна ядосано и скри глава в перушината си. — Къде е избягала?