Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Хайде да не говорим пред хората. Оставила ми е писмо… — умолително почна старецът.

Народът се тълпеше отстрани, но бе оставил между двамата празно място като коридор и без да слуша, Ламброс Пазаити яростно прекрачи, грабна листа от дядото. Прошари го с очи, смачка го в шепа, пък го хвърли на пода заедно с павурчето и бясно ги затъпка.

— Позор! Позор! — закрещя той. — Клио-мръсницата е забъркала всичко!… Михалис-келешът е нейна подлога!… До един като тахтаби 13 13 Дървеници. ще ви смачкам!

Свидетел съм как тоя човек изтрезня за минутка. Ама пиянството му беше весело, а махмурлукът — лош.

— И ти, дъртако, си знаел! — ревна той срещу кафеджията. — От вчера сте готвили да ме омаскарите! Кой викна сеирджиите? — завъртя Пазаити ръка към насъбралите се.

— Не знам — слиса се от страх дядо Аргирис. — Сами си идват… Клиенти са ми…

— Клиенти ли! Един няма да ти оставя! Утре ще гътна кафенето до основи! Да видим с кого се гаврите! В светите чувства на кого плюете!…

— И наема! Наема! — изтрака с клюн кукумявката. — За толкоз време наема да си прибереш!

Дядо Аргирис каза нещо, прекръсти се и притисна ръка в хилавата си гръд, но не го чух, защото народът вкупом зашумя.

— Виновен е! Виновен е! — изпищя над всички Пазаити. — Казвал съм — дръж кучката на къс синджир, щом ми я даваш за жена…

Полечка разбутах навалицата да изляза. Не исках да слушам повече. И така въобще не разбрах дали народът успокои злощастния годеник, или допълнително му се присмя. Аз нито го жалех, нито се радвах на позора му. Стигаше ми моят. Пробожданията на две игли усещах в оня миг като най-остри и унизителни. Че Зоя бе избягала при Михалис същата нощ. Изпекох му я, мислех с отвращение, раздразних я и топла-топла я оставих да иде при него. Топла-топла — точно тия думички седяха в главата ми като таралеж и бяха събрали всичката ми обида и незадоволена страст. Сякаш ако Зоя бе отишла друг ден при Михалис, по-леко щеше да ми бъде. Но точно след нашите целувки и милувки — не, това коварство ме разсипваше!

А втората игла ми се струваше още по-отровна. Защо Зоя ме викна при себе си, като е смятала да бяга? Такъв въпрос не си бях задавал преди. Приемливо ми изглеждаше да се разделим в тайна среща през нощта, след като тя се жертваше за дядо си, след като подлото изнудване на Пазаити я бе принудило да приеме годежа. Все едно момичето признаваше: „Скъп си ми, Димитраки, но нямам друг избор.“ Съвсем различен отговор обаче се получаваше, щом Зоя драговолно бе пристанала на Михалис. И върху него, разбира се, падаше част от унижението, но повечето оставаше за мен. Убеден бях, че Зоя ме дари с половинчата близост заради моята дълга и безплодна любов. Снизходително ми се отплати! Като на чуждо куче коричка хляб ми подхвърли! И от тая втора награда, от тая просешка милостиня честолюбието ми беше смъртно ранено…

Крачех към дома си с каменни нозе, без да съм решил ще търся ли Михалис за обяснение, ще си вземам ли торбичката да бягам веднага или ще се самоубивам. Не стана нужда да избирам, защото прелъстителят ме чакаше в квартирата.

— Димитраки, ако ще ти олекне, бий ме! — скочи той, преди да кажа „добър ден“. — Хайде удряй! — И подложи лице за юмруците ми.

— Най-лесното си избрал — прокашлях се, така ми се беше свило гърлото. — Няма да се бием. Ама май няма и за какво да говорим.

— Две-три думи само… Но нека идем другаде.

— Добре — съгласих се. — И на мен ми е пресъхнала устата. Знаеш ли, че идвам от провален годеж? Пазаити строши бутилката и въобще не почерпи…

— Сигурно — тръгна да излиза Михалис. — Всичко знам. И как си загубил на табла. Изкарал си Зоица от кожата…

Седнахме в същото кафене, дето молех Пазаити да ми продаде парцела. И на същата маса се случи.

— Лоши зарове хвърляше Зоя — почнах аз. — И за мен, и за Ламброс. За теб излязоха добри… Но да оставим това. Едно ще те питам. Дребно нещо. Ти ли чакаше нощес Зоя с колата или другояче е избягала?

— Не съм я чакал! — отрече Михалис. — Нито сме уговаряли бягство. Сама е тръгнала към два-три часа. Пеша. Качил я попътен камион от пристанището. На разсъмване намерила къщата. Не беше идвала у Филокали.

— Така, така… Към два-три часа… — рекох и премълчах какво сме правили двамата преди това. — И кога ще се жените?

— Хѐ! — накриво се усмихна той. — Сутринта Клио пита същото. Само че въобще нямаме такова намерение. Зоя има планове, пък и мен не ми е до сватба…

— Бързичко ще ви ожени Клио — прекъснах го. — Отдавна го знам. И Пазаити го каза одеве.