Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Стой! Кой стреля?! — задъхано викна той, още преди да спре.

Не стана нужда от дълго разследване — Теодорос бе протегнал ръце, готови за белезници.

— Уби го! С три куршума! На решето… — спуснаха се неколцина към мъртвеца, но преди даже да го докоснат, той рипна на крака и затръска прахта от сакото си. Ни рани, ни кръв. Въобще не беше одраскан.

— Отцеубиец! Мерзавец! — зави Пазаити като цапардосано куче, син-зелен още от преживения страх.

А тълпата избухна като вулкан — и на нея много й дойде:

— Жив е!

— Не го улучи!

— Пак извади късмет шмекерът!

— Теодорос ще свърши нещо, че няма да се види!

— Всичката му работа такава!

— Божичко! Как мен не уби!…

Стражарите вече тикаха Теодорос Ликудис в полицейската камионетка. Неизвестно защо и дядо Аргирис изровиха от купчината с покъщнина — и него качиха вътре. Нямах минута за губене. Или трябваше да остана сред бъркотията, или да бягам при Караканьоти. Секунда се колебах, пък обърнах гръб на всичко и затичах към кея.

Капитанът бе запалил мотора.

— Къде ходиш?! Каква е тая стрелба? — викна раздразнено.

— Пазаити искаха да трепят! — хвърлих торбата и скочих след нея на борда. — Ама му се размина…

— И полиция довтаса, нали? Казах му да не се набива в очи! Изкуфя Ламброс!

И докато разправях какво и как е станало, гемията метър след метър напредваше в морето. След половин час сушата се виждаше като чертица. Беше слънчево, като тръгнахме, но следобед духна вятър, наслоиха се облаци и всичко посивя. Вълни се пенеха в носа ни, грамади ни подпираха отстрани и аз правех какво правех, но с едната ръка все бях вкопчен във въже — не дай, Боже, да падна във водата.

— Ако те бутна зад борда, ще доплуваш ли до Пирея? — смее се Караканьоти.

— Не си прави майтап! — викам. — Знам само кучешката и петдесет метра я изкарам, я не.

— Добре тогава. Изпълнил съм условието.

— Какво говориш?! — изплаших се да не е полудял. — За какво условие?

— Имам нещо за теб — казва. — Ама наредиха да ти го дам в открито море. Я дръж руля да го взема от кубрика.

Излезе той, плик държи:

— Братовчед ти Михалис го донесе рано-рано сутринта. Ти си му казал къде съм.

— Вярно — отвръщам. — Стана дума между другото.

— Добре — не ми дава още плика Караканьоти. — Само че капитаните първи четат писмата. Отворих го.

— Щом обичаят е такъв — трептя аз от нетърпение. — Какво пише?

— Там е работата, че не разбрах — намръщи се Караканьоти. — А горе-долу съм грамотен. На таен език е написано. И преди да ти го дам, ще ми признаеш кои сте вие двете братовчедчета и на какви езици се оправяте! Да не сте шпиони?!

— Сакън! — изтръпнах. — Какви шпиони те патили! Всичко ще ти кажа, но дай да го видя.

И протягам ръка, а в другата ми рулят трепери, вълните вече подмятат гемията, вятър свисти между въжетата и буря захваща.

— Влез в кубрика и запали фенера! — подаде ми го Караканьоти, но аз нямам търпение, веднага измъкнах листчето.

На български беше писмото, разбира се — както предполагах. По-лесно му бе на Михалис да пише на тоя „таен“ език. Аз дума по дума не мога да ти предам каквото прочетох, но съдържанието му помня добре. И не само съдържанието, а и моите сълзи и разкаяние. „Мите! — обръщаше се приятелят ми към мен, както едно време. — Пиша ти това писмо, след като се разделихме. Много мъчно ми стана, че те оставих така. Но ти си инат. Каквото да речех, щеше да сипеш масло в огъня. Като с двете драхми. Обичаш да се измъчваш. Едно ще ти кажа. Аз за Зоица няма да се оженя — заклевам се! И не защото не я харесвам, а защото никой никога няма да я обича колкото теб. И тя ще го разбере някой ден… Дано пак се видите двамата. Защото не вярвам, че и ти ще срещнеш втора като Зоя — толкова да й се предадеш. А най-много от всичко желая…“

От думите ли, от вятъра ли очите ми набъбнаха. Подсмъркнах, обърсах ги и рекох да обърна листа, но вихърът като циганче го грабна от ръката ми — лепна го на едно опънато въже, сякаш с кабърче го забоде. Не бях забелязал, че Караканьоти ме следи, защото той пусна кормилото и се метна след хартийката. Гемията мигом се наклони, вълна ме плисна целия, а писмото отлитна като снежинка в разбушуваната стихия…

— Изправи руля! Дръж на юг! — зверски командваше Караканьоти, докато събираше предното платно, а аз успокоих гемията, мокър до кости, без да различавам вече дали горчилката в устата ми е от сълзите или от морската вода. И никога няма да си простя, че изпуснах последните думи на Михалис и не чух голямото му желание…