Ченето ми се беше схванало от напрежение, а той ме гледа кръвнишки и тръска заровете в ръка. Колебаеше се.
— Всичко спечелено залагам. Парите са повече! — мъчех се да говоря нехайно. — Ако спечелиш, жълтичката ще ти е бакшиш…
И народът край нас зашумя:
— Спипа го натясно!
— Много иска Димитраки…
— Хак му е!
— Виж го Ламброс — като напикано мушкато гледа!
Едни се хилеха, други умуваха, трети потриваха ръце, доволни, че им се случи такъв сеир. Голям позор се очертаваше за Пазаити — вчерашно момче да го обере като балама. И ако не бяха зяпачите, присмехулни и злорадостни, той може би нямаше да заложи нотариалното. Но туй му бе последният шанс да изличи позора си пред тях…
— Карай! — измъкна го той от вътрешния джоб и го хвърли върху купа с парите. — Каквото е писано!
— А, не така! — спрях го аз. — Пиши на гърба: „Аз, долуподписаният Ламброс Пазаити, преотстъпвам имота, посочен в това нотариално свидетелство, на Димитриос Папас като компенсация за мое задължение.“ Или каквото трябва там — ти по-добре знаеш. Подпиши се и двама свидетели да подпишат!
— Дай! Дай нещо за писане! — нетърпеливо протегна ръка Пазаити настрани, сляп за всичко наоколо.
Втикнаха му химически молив между пръстите, намериха се и доброволци-свидетели.
— Отначало ли ще се изпитваме? — попитах. — Къде са заровете?
— Зарове не ти трябват! — сложи ги Пазаити на масата. — Заровете ти ги щипеш!
— Как ще ги щипя! — докачих се аз, че постави под съмнение честността и победите ми. — Щипи и ти!
— Другояче ще играем! — заповеднически рече той. — Друг ще хвърля заровете. На оная маса ще сложат табла и там ще ги търкалят. Ще ги съобщават на глас. И така се играе!
Знаех, че и така може. В Пазарджик имаше едно кафене, в което издаваха дипломи на мераклии. Майсторски свидетелства за табла. На по-високо място седят двама от баш-майсторите и си играят играта. Какъвто зар хвърлят — извикват го. Шеш-беш, епек, джор-джар и прочие. А долу кандидатите по двойки само местят, каквото чуят. Защото зарът е измамно нещо. Може да си много добър и пак да загубиш. Затова се гледа не само победата на кандидата за диплома, ами и доколко близо е местел той според играта на майсторите. Допускал ли е грешки или всичко е извлякъл, макар зарът да е бил калпав. Такъв бе смисълът да играеш без зарове.
— Не е работата в ръчичката, а в главичката, Ламброс! — рекох надменно и заядливо. — Нека да е твоето! Кой ще хвърля?
— Зоица — дрезгаво рече той.
— Зоица! Зоица! — развикаха се кибиците и зад гърбовете им се чу нейният глас:
— Не искам! Оставете ме с тия дивотии!
Но голяма възбуда бе обхванала кафенето. Всички бяха на крак освен двама ни с Пазаити и Теодорос Ликудис на съседната маса. Клиентите наобиколиха момичето, дърпат го, викат му, побутват го напред — заставиха го да седне наблизо пред отворена табла, дадоха му в ръка нови зарове.
— Хвърляй, Зоице, пиленце! От твоята ръка да ми е присъдата! — лигаво я подкани Пазаити.
И заровете изтрополяха. С чист и звънък глас Зоя извика какво се е паднало.
Още при първия звук нещо блудкаво ми докосна душата. Тъмно чувство някакво, усещане за неясна мисъл — и аз не знам как да го нарека, но долавях, че се разсейвам и нервно играя. Стегни се! По-бавно! — командвах се наум, но такива самовнушения също раздвояват играча. А иначе от късмет не можех да се оплача в началото — взех първата игра. Втората се проточи дълга. Аз го бия, той ме бие, вкарваме, връщаме се, гелета хвърляме, цяла касапница стана. Но измъкна ми я Пазаити изпод носа с един-едничък пул…
Докарахме резултата до две на две. Нареждаме за последно и аз безгласно се помолих: „Хайде, Зоя, миличка! Златни ти уста! За теб играя — за твоето спасение!“ Вдигнах очи към хората — настръхнала стена, а най-отпред дядо Аргирис стои втрещен. Сигурен бях, че всички за мен се молят. И молбата им се чу донякъде.
За три хвърляния три капии направих в моето поле. След още малко и предпоследната затворих. На ека само остана гол пул на Пазаити. Но и той горе-долу си беше подредил къщата — при него две места имаше свободни. Превесът все пак на моя страна. Падна обаче коварен зар. Бях длъжен да пусна гол пул на първата външна капия, а го бих и вътре. Едно геле да се случеше на противника ми, следващия път всичко затварях и със сигурност печелех. Ама паднеше ли ек, нещата ставаха съмнителни. На един зар висеше цялото ни сражение — парите, жълтицата, нотариалното и Зоя.
— Кажи, пиленце, блага вест! — премлясна Пазаити с пресъхнала уста.
Читать дальше