Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Това ми е униформата — обяснява Михалис. — Госпожа Филокали нареди — като излиза в отпуск прислугата, с униформата си да ходи.

— Бре, бре, бре! — цъкам от възхищение аз, а един от клиентите се обади:

— Че той цял адмирал!

— И повече! — допълни друг. — Повелител на моретата! Капитаните ряпа да ядат!

И щом спомена капитани, всички за Зоя се озърнаха. Къде е и какво ще каже, като на крака й е дошъл не някакъв си морски капитан с потни петна под мишниците на куртката, а самият повелител на моретата. А тя — насреща. Цъфнала в усмивка. Сякаш не е виждала веднъж Михалис и не съм й разправял аз за него, ами стар приятел специално й е дошъл на гости.

Виж какво — може да преувеличавам. На влюбен, какъвто бях, очите са недоверчиви. Ревнив бях като слон и до грам точно мерех кому и колко се е усмихнала Зоица. Може нищо особено да не е влагало момичето в своята любезност. Но аз не ти описвам нещата, каквито са били, а както аз съм ги виждал. Стори ми се, че Зоя налапа въдицата. Че униформата на Михалис я съблазни. При това още не бях говорил с нея за капитаните и не знаех, че иска да я отведат в Америка, за да удари два шамара на баща си.

— Къде се губиш, Михалис? Въобще не си се мяркал — глези се тя. — Заповядай, заповядай да седнеш!

И бърше с кърпата си стола, да не би адмиралът да си омаца дъното на панталона. Бърже носи кафе, без да й е поръчвал.

— На табличката ще го оставя — вика, — да не се окапеш случайно.

— Няма, няма — ломоти той, ама пие като жираф, проточил шия настрани — сакън, капчица да не пролее.

А тя отива, връща се, но все край нас се върти и очите й все в Михалис. Възбудена, шавлива, място не си намира. И току плъзне поглед по мен, сякаш да провери доколко ме е ядосала. По едно време пак спря и казва:

— Ама много хубаво ти е ушит мундирът! Кой ти го прави?

— Симитис — важно отвръща Михалис.

— Симитис? Елиас Симитис?! — глътна си езика Зоя и приседна до нас. — Чувала съм за него! Ама той обикновени хора не приемал! Големи връзки искало!

— Е, не може цяла Атина да облече човекът. Подбира си клиентите — скромно подхвана Михалис и заразправя как му е вземал мерки, какви проби му правил и колко се колебал за копчетата.

Разправя, защото тя го пита. Час ли, повече ли стоя тогава приятелят ми, но главно двамата си говореха, а аз слушам отстрани и понякога избръмча нещо излишно като бръмбар от делва. Тръгнах да го изпращам — и тя по нас до прага.

— Ех, Михалис! — въздъхва на раздяла. — Защо не дойда и аз да потърся работица у Клио Филокали. Не тук да робувам всекиму. Ще ме вземеш ли за помощник-градинарка? Сама се грижа за нашата градинка в двора и много разбирам.

— Ще те взема, Зоице. С най-голямо удоволствие! — превзема се той. — Да питам ли госпожата?

— А, недей още. Аз ще ти кажа кога — закачливо отвръща момата.

Добре, добре — бера горчилка аз до тях. За мен като близък къщата затворена, а щом е за Зоя — господарката ще моли…

Тъй почна тяхната закачка. Не че Михалис зачести да идва, но уж мен търси, а в квартирата не се отбива, направо в кафенето пристига. И сякаш дебне час, когато няма да съм там. Често се случваше да ме изпревари. Седнали двамата със Зоя, бъбрят си. Той разправя нещо, тя се киска и премрежено го гледа. Интересно й с Михалис, забавно й. Като ме види, че влизам кисел, скочи:

— Ах, улисах се! — вика. — Много работа ме чака. Ама и ти си един карагьоз 12 12 Смешник. , Михалис, еша ти няма…

Ясно е, че съм развалил идилията. Умисля се аз като шопар пред Коледа и не мога да реша случайно ли са се заприказвали или нещо втасва да се пече помежду им…

По едно време Зоя тръгна да навестява някаква своя съученичка в Атина. В течение да била на училищните уроци. Защото в учебниците едно пише, но учителите се отклоняват и тъкмо с тия отклонения да се запознаела тя от съученичката си преди изпитите. А пък аз си мислех да не й се отклоняват маршрутите на нея. Да не би с Михалис да се срещат. Много я подозирах за такива срещи, но не исках да я следя. Обидно ми беше да се прокрадвам тайно, а още повече ме беше страх да не ги засека заедно на някое кьоше. Но и това се случи — заедно да ги видя.

Един ден Зоя пак отишла при съученичката, а аз стоя и чакам на вратата. По едно време гледам — лек автомобил спря, но далечко от кафенето, на стотина метра. И Зоя слезе от него. Сърцето ми притупа от ревност, но веднага забързах да видя каква е тая кола, кой е шофьорът. И ето ти го — Михалис се изсули от предната седалка. Той бил шофьорът! Като гръмнат се заковах на място. Тъй се почудих, че умее да кара, че с автомобил разполага, та за един миг Зоица остана на трети план. А той подскочи от радост и даже се хвърли да ме прегръща.