Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Те много със Зоя не се занимаваха, уважително се държаха като към мома прибрана и сериозна. А и доста устата беше тя, ако се ядоса някому. Една шегичка обаче й подхвърляха — тя май им я позволяваше. Че за морски капитан иска да се омъжва. Това го чух още първия ден, Пазаити също го каза, а и после неведнъж съм го слушал. Влезе някой и преди да отвори таблата, рече:

— Зоя, пристанал е голям параход от Бразилия. А второто капитанче — младо. Струва си да го види човек!

Или друг подхвърли на масата, докато тя събира чашите:

— Като идвах насам, влязох да взема цигари. В будката един капитан също купува тютюн. Червендалест, як, от северните народи ще да е. Ама единият му крак дървен.

И всички погледнат Зоя — ще приеме ли такъв чукундур с дървен крак.

— Пак от вас ще е по-добър — бързо рече тя и връцне се, отнесе подноса в стаичката.

Но и тая дребна задявка понамаля пред мен. Не им се ще на хората да сипват сол в жива рана. Аз обаче издебнах случай да разбера от самата Зоя каква е работата. Половин година беше минало от запознанството ни.

— Вярно ли е? — питам. — От теб ли са го чули? И защо за капитан? Говорят — униформите им си харесвала. Така ли е?

— Хѐ! Глупости! — презрително се усмихна тя. — Униформите! Хич не ме интересуват даже! Нали като свали униформата, отдолу си е същото противно мъжище като всички ви. Я космато, я кривокрако…

— Ама ти казвала ли си, че с морски капитан ще забегнеш?

— Казвала съм! Вярно е! — изведнъж спря тя, както пресичахме едно пусто място зад пристанищните складове. — От дете съм си нарекла за капитан да се омъжа. На големите кораби! Дето далеко пътуват…

— Защо? — съкрушено изпъшках аз.

— Защо ли?! Защо ли?! — пламна като барут Зоя. — На кораба ще се кача! Океана ще прекосим! До Ню-Йорк ще стигнем! Ще сляза аз тогава на брега, ще правя, ще струвам, града ще обходя — но магазина за тиранти на тате ще намеря! И като вляза вътре — два шамара ще му ударя! Нищо няма да река — само два шамара ще му ударя! И ще си тръгна…

Брадичката й се разтрепери, сълзи рукнаха покрай носа и тя забърза напред, като триеше очи. Толкоз горчилка се бе събрала в Зоица от баща й, дето я бе захвърлил от пеленаче и не се сещаше, че съществува на света.

— Зоя! Чакай! — спуснах се аз след нея.

— От малка съм го обмислила. Всичко съм си представила — рече гъгниво тя, като я настигнах. — След това и татко, и капитана ще зарежа!

— А какво ще правиш сама в оная дива страна? — опитах се да обърна на шега приказката.

— В Южна Америка ще ида. Скъпоценни камъни ще диря. Четох, че край Амазонка много скъпоценни камъни имало. Ти, Димитраки, виждал ли си скъпоценен камък? Имаш ли барем един да ми дадеш?

— Имам, Зоя! Имам! — отвърнах и тя учудено вдигна мокрите си очи, за да види, че й соча лявата страна на гърдите си.

— Това парче месо и кучетата няма да го ядат! — зло рече момичето и побягна. — Върви си, Димитраки! — викна тя, без да спира. — Махай се!

Не я последвах. Не искаше да ме вижда Зоя след своето признание…

Като се поотпуснах, много пъти съм й говорил любовни думи. Ей тъй — от отчаяние приказвах такива работи. Ако поне малко ме обичаше тя, нямаше да плещя признания. И колкото по-нежно се обръщах към нея, толкоз по-люто ми отговаряше. Боеше се сякаш някоя моя дума да не прониже бронята й, да не се промуши случайно през преградите, зад които се криеше от мен. Дали на крачица съм бил тогава да я спечеля, изведнъж да ми се хвърли тя на врата? Дали още повече съм я отблъсквал с любовното си лигавене? Не мога ти каза. Правило тук няма. Всичко е възможно в женската душица. Инак не беше груба, да кажеш. Приказваш ли й нормално, и тя нормално отвръща. Като към брат се държи, като към сват, като към махленско другарче, всичко друго прави, само не онова, което исках и чаках от нея.

Веднъж, пак се разхождахме край морето, я питам:

— Зоя, какво не ми харесваш? Кажи ми?

Такъв тъп въпрос се задава от безпомощност. Тъй и тъй, викаш си, не ме ще, нека поне докрай докарам работата. Най-неприятно нещо да ми каже, да ме унижи, ако иска, по дяволите да ме прати. И хем си мисля тъй, хем някаква глупава надеждица мъждука в мен. Че като ми обясни защо не ме харесва, ще взема да се поправя. Фасона си ще сменя, мутрата си ще залижа, нрава си ще прекроя. И току-виж — решила да ме хареса. С две думи, глупост от отчаяние.

Зоица подскачаше по камъните пред мен и заговори:

— Плъзгав човек си ти, Димитраки, като риба скумрия. Не мога да те разбера. Хем две думи не знаеше да прочетеш, хем френски приказваш. Хем две отделения си учил, хем тригонометрични задачи решаваш повече от мен. Нещо криеш, нещо мамиш. Не мога да те разбера. Как да ти се доверя? Тайна ли имаш? Кажи я!