Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

И всички, всички до един ще ги видя в собствената им сила и доброта! Като рачешка броня са сковавали душите ни налепите от стари рани, но под тях ще се открият дарбите, с които Бог ни е дарувал при своя замисъл. Тогава ще се разбере, че щедър е бил той към нас, че с пълни шепи е давал на хората по тия земи. А ние, край Божията трапеза, един с друг радостно ще се узнаем…

И точно в тоя миг, когато любов и радост препълнят сърцата ни, ще доловим Неговото присъствие, защото Той ще ни е приближил. Има такава българска приказка — „вечерял с Бога“. Казват я за човек, комуто върви във всичко, сполуката му е честа гостенка. Но тая сполука иде не от шмекерлъци, не от кражби или за сметка на другиго. Ами човекът си е добър на мястото и Бог му помага, защото му има доверие. Затова и нас ще приближи Господ, ще седне помежду ни. Не за да пием ракия или да ядем лозови сърми. А за да ни върне своето доверие, което сме похарчили евтино в оня живот. Защото преди ние да повярваме в него, Той е повярвал в нас. Ще ни обходи с очи, ще ни разпознае, че сме минали своето чистилище, ще си спомни какво ни е дал някога. И като погледне всекиго в зениците, ще му вдъхне дух, ще му потвърди дарбите, а някому може и да прибави. Но това повторно доверие ще е за друг живот, момче, за съвсем друг живот, а не оня, за който ти разправях…

Ето — там искам да се съберем, така искам да стане! Ама мирен не мога да стоя — признавам си и пред теб, и пред Бога. Пак ме човърка дяволът със съмнения. По мярка ли ни е въобще Божието доверие? Няма ли да сторим с тоя друг живот същото като с предишния, а може би — и по-лошо? И не е ли по-правилно грешник като мен да го натикат веднъж завинаги в ада и да го зачеркнат от Божиите списъци? Такъв съм си, вярно е. Хем мечтая, хем не си вярвам — та допускам и точно обратното. Ама прости ме, Боже, и за това последното прости…

Тия разкази ги слушах в продължение на няколко години от бай Димитър Попов. Когато времето беше хубаво, се срещахме в градинката край църквата „Света Троица“. Там се запознахме — и двамата живеехме наблизо. Навестявал съм го и в гарсониерата му до пазара „Димитър Петков“. Живееше сам. Беше се женил, но деца нямаше, а бабичката му починала.

Редовно ме черпеше с чай от маточина. Но не защото Парашкевов го беше приучил да пие тая отвара и бай Димитър от начало до края си е бил влюбен в нея. Той страдаше от болестта на Паркинсон и някой му беше казал, че билката намаля треперенето на ръцете. Много пъти съм го подканял да седне, да си опише живота. Отказваше. Оправдаваше се точно с това треперене. Но мисля, че го мързеше или работата му се видеше нищожна.

За годините, прекарани от него в Югославия и Румъния, ми е разказвал малко. Мимоходом и откъслечно. За дреболиите — подробно, за главното — затъмнение. Не ни е попречила смъртта му, имаше време да говорим. Но, изглежда, му омръзна, изприказва се, наситил се беше. И това се случва със старите хора. А може би и други причини да е имал.

За Косово например той подхвана дума отдавна, известните събития там едва-едва назряваха. Но когато на Сърбия й постлаха бомбените килими, когато народът се юрна да бяга, бай Димитър млъкна, сви се, гледаше като попарен. Питал съм го: „Какво си правил в Косово? Нали сам почна да разправяш!“ „Каквото гледаш по телевизията — отвръщаше уклончиво. — Ама тогава нямаше Си Ен Ен да го показва и НАТО да се бърка. И не беше в цялата област, а само на едно местенце.“ Предполагам, бай Димитър Попов, въплътен в сърбина Димитар Попович, бе участвал в наказателна акция срещу някое албанско село. Но защо, кое ги е предизвикало, за убити сърби ли са отмъщавали, какво лично е правил той — така и не разбрах. Допускам, не е било за хвалба. От друга страна, новото кръвопролитие го беше стреснало и напълно опровергаваше надеждите и мечтите му. Наистина, какво да ми разправя при това положение?

В Румъния — подобна мъгла. По различни поводи е споменавал любовницата си Моника, че с комар се е препитавал, че е пилял пари за щяло и нещяло. Но си мисля — как оная комунистическа държава е оставила домнул Думитре Попеску да си вее байрака, ако се изразя като бай Димитър. Не го ли е канализирала подобаващо? По времето, когато слушах неговите истории, у нас всичко живо приказваше за ченгета и досиета. И не знам дали под общото влияние не взех да подозирам, че другарят Попеску е заемал тайна длъжност, а бонвиванството му е било прикритие за наивници. Но само се питах. Бай Димитър не е намеквал такова нещо, нито аз имам някакви улики.