Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Вихрен Чернокожев, в. „Демокрация“, 2001 г.

Романът „Балкански грешник“, който г-жа Байер сега ще ви представи, прочетох със същото увлечение, с което потъвах като дете в романите на Карл Май. И това се отнася не само до извънредно увлекателното действие, протекло в период от около 1920 г. до наши дни, а в същата степен и до свързаните със събитията разсъждения на автора, които на места се разширяват до цели есета… Аз обаче не искам да навлизам тук в темата на г-жа Байер. Бих желал само да отбележа нещо във връзка със заглавието на романа. Въпреки че събитията, преживяванията и произлизащите от тях размисли се отнасят за Балканите (и Мала Азия), възприемам думата „балкански“ в по-широк контекст. Балканът, в по-тесен смисъл — Стара планина, е част от една много голяма планинска верига, която започва от Пиренеите, минава през френския централен масив, продължава през Алпите, Татрите и Карпатите до южната част на Гърция и през България — до Черно море. Тази верига следователно минава през цяла Европа. Така може би трябва да разглеждаме и Балканите — pars pro toto — като една малка Европа, която сега изживява конфликтите, които в течение на столетия са разтърсвали целия континент. Достатъчно е да споменем в това отношение само „вечната“ или „архи“-вражда между Франция и Германия, подобна на също така „вечната“ или „архи“-вражда между България и Византия или Гърция, която впрочем не е била само вражда, а същевременно е формирала и една от най-плодотворните културни и икономически връзки в цялата световна история.

Но освен като метафора за цяла Европа „Балкански грешник“ може да се тълкува и като метафора изобщо на човека, който без вина става виновен, понеже никой не е застрахован срещу хаотичните превратности на живота, въпреки трите бариери срещу греха или греховете, които Димитър Кирков споменава на едно място на романа си: страх (от наказание), срам (от хората) и съвест (пред себе си).

В една малка глава по средата на романа (края на втората част) повествователят още веднъж среща, този път в съвремието, гръцката девойка, в която преди няколко десетилетия е бил влюбил, но сега тя е остаряла, изумяла с годините и едва успява да го познае. В тази ситуация той има същото усещане, което средновековният немски поет Валтер фон дер Фогелвайде е изразил в едно свое стихотворение:

(Уви, къде изчезнаха всичките мои години! Сън ли е бил моят живот или истина? Било ли е това, което в моите мисли е било? Тогава може би съм спал, без сам това да осъзная.)

При Кирков това екзистенциално чувство е изразено с думите: „Беше ли, не беше ли тоя моят живот, като съм останал единственият му свидетел?“

Макар да следват още и други вълнуващи глави, този вмъкнат епизод е същностна равносметка на цялата книга. Защото не е ли това в края на краищата и равносметката на всеки отделен човешки живот?…

Норберт Рандов, из словото при връчване на наградата „Берлински хъш“, април 2003 г. — Сп. „Пламък“, кн. 7–9, 2003

Ако някой от тукашните ми познати пожелаеше да му определя какво е това homo balkanicus, аз, тъй като по начало избягвам да говоря в дефиниции за живи неща, щях да си направя труда да му преведа от български четири-пет страници, взети от роман. Бих му ги дала да си ги прочете, защото, убедена съм, с помощта на извадките (макар и в превод) всеки би уловил поне крайчеца на феномен, който не от вчера е предмет на най-противоречиви тълкувания и оценки. Не че в тези странички би се намерил изчерпателен и неопровержим като последна истина отговор на въпроса. И всъщност няма смисъл да прибягваме до абстракции и стереотипни формули, когато пред нас най-нагледно и впечатляващо се разгръща самият жив наратив на „балканеца“ в търсенето на своето си самоизяснение.

Страниците, на които бих се спряла в случая, са от „Балкански грешник“ на Димитър Кирков, един роман, създаван в продължение на цяло десетилетие, който не само с внушителната си обемност е изключително явление в днешния български литературен ландшафт. В избрания откъс чрез притчици се разказва за различията между Изтока и Запада в правилата на играта, наречена живот, и за преплитането им „по средата“ на пътя, на Балканите — сякаш „два духа са се срещнали на нашите земи и са си дъхнали един другиму в устата“. Картината се доизгражда в същия образен стил: смесили си били кръвта, езиците и мозъците двата духа така, че трудно се различавало къде свършва кожата на единия и откъде почва кожата на другия. Прилепнали, просмукали се били те — и тая черта на просмукването криволичела в невъобразими завойчета: „Не можеш да предвидиш в живота кога ще стъпиш от западната й страна, кога от източната. И още по-важно — в себе си не можеш да отгатнеш по кое завойче ще кривне душата ти. Това е мъчното на балканеца.“