Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Да можех да ги събера до мен! Поне за една вечер! Билети да им пратя за идване и връщане. Да ми гостуват всичките! Те в моята гарсониерка вкупом не могат да влязат, ама другаде ще поседнем. Кръчми — бол. В Тракийския хан примерно, в Пазарджик. Или в оня букурещки ресторант, „Лидо“, дето честичко ходехме с Моника. Или пък — една кафана бяхме открили с Небойша в Нови Сад, краката сами ни водеха там, защото много сладка певачка имаха, Милена. И в таверната на Гнафакис става, в Пирея, дето Ламброс Пазаити щеше да се годява със Зоица.

Навсякъде ми иде да съм домакин. Навсякъде съм вътрешен. Ще си посрещам гостите на крака, ще ги настаня на масата. Чрез мен ще се запознаят те, чрез мен ще си намерят приказка. Димитър, Димитриос, Демир, Думитре, Димитар — това име ще се търколи между тях и те ще кимат с глава — знаем го, наш е човекът. Ей ме! Ей ме! — ще откликвам аз на всяко повикване и ще търча като момче — всекиму да е удобно. А отпуши ли се веднъж разговор, нататък е лесно. Хеле — като тръгнат напитките. От всичко ще подбера! За начало и хиоска мастика, и сръбската сливовица, и българската гроздова. С подканящите наши мезета: от морета, от равнини и от горските пилци — млякото. Ще се чукнат чашките, ще се развържат езиците. А пък като тръгнат гозбите! Като се вдигне оня аромат над трапезата! Цял свят ще обърне нос да подуши и ще рече: Какво е туй благоухание? Кой го е приготвил? Балканците пируват! — ще викнем всинца, а дядо Аргирис, като по-учен между нас, ще добави на колко хиляди години е общият корен на нашите ястия, с какви вълшебства са ги тъкмили мъртви и живи народи, за да могат и цар да съблазнят, и сиромах да си оближе пръстите. И ще пуснем виното — тоя пратеник на слънцето, дето човекът за пръв път го е посрещнал точно на нашата земя. Всекиму по душа ще влея — и от белите, и от червените. А като изпразним оканиците, като ни блеснат очите — готови сме за побратимяване.

Но става ли гощавка без песен, без музика?! Ще откъсне всеки цвете и ще го подаде, ще ги подредим ние, ще ги нагласим, както мома кити китка в своята градинка. И ако някой по света е останал безразличен към ароматите от трапезата, тоя път няма да издържи — ще наостри уши, ще си отвори душата. Откъде тез ритми, ще попита, откъде туй благозвучие, туй злато звънтящо? От сърцата ни, ще отвърнем ние, от черната земя долу и от небето над главите ни! А щом поделим хляб, вино и песен, ще рипнем да играем. Тъпан ще думне, ще проплаче цигулка, гайда ще заручи и зурна ще извие и ние като вихър ще се понесем край масата. Ще подскачаме, ще приклякваме, ще се прегръщаме през раменете, ще се спускаме и ще отстъпваме, ще гънем снаги и ще плетем крака, ще се тресем, ще се въртим, юнашки ще се провикваме, шемет ще ни омае главите, ще примержелее пред очите ни от тоя наш лудешки танц, катурната чаша ще се разбие в пода, пищов ще гръмне в тавана…

Не! Чакай! Отказвам се! Опасно е да събирам такъв гуляй. Както се е ляло виното на софрата, тъй може и кръв да се пролее. Еднакво сме щедри и на едното, и на другото. Като свършат подобни балкански веселби, често не можеш да различиш къде е плиснало червено вино, къде е изтекла мъжка кръв. Каквито сме кибритлии, за малко се докачаме и за нищо кипваме. Докато се побратимим, току-виж сме се изклали!

Ами ако дядо Аргирис седне наблизо до оня роднина на Парашкевов, запасния офицер? Единия с Велика Гърция, другия с Велика България. Ами ако Небойша също се притури до тях с Великата си Сърбия? На минутата ще се счепкат тримата. И какво ще си хортуват примерно Михалис и Кайзо, Караканьоти и Рашид ага, Парашкевов и Сеид ефенди? Ами аз? Аз как ще се оправя? Ако свикам живи и мъртви, с какви очи ще погледна Божидар Станев, дето му прерязах гърлото? И как ще се извиня пред Садък Бостанджи, че го отведох до бесилото, а оставих щерка му — и на нея да отмъщават?…

Не, ще ми се другаде да идем, на друго място да ги видя всичките. Ех! Да беше добър Господ — да ни пусне в подножието на престола си. На неговата трапеза да седнем. Ще пристъпим тихо, кротко ще се подредим. Същите лица ще бъдем, но там не можем да стигнем същите. Всичко адово ще е паднало от нас, ще е отишло в катрана да гори, а пред Бога ще представим Божието, с което сме се родили. Кал и струпеи ще сме смъкнали от себе си. Като кал и струпеи ще сме изчистили лошотията, омразата, лъжата и подлостта. Гнева, дрязгите, черните подозрения. И вече нито ще помним злото, ни на зло ще сме способни. Благообразен ще стои Кайзо насреща ми, ще усещам нежния досег на Зоица, Садък Бостанджи ще ми кимне с почит, а в баща си щастливо ще се притиска Гюлчин и с щастливи очи ще ме погледне. Ни белег няма да е останал от бръснача ми по шията на Станев, горд, израсъл мъжага ще е Зизу, Рашид ага пъргаво ще влезе и като мине край мен, усмихнато ще ми прошепне, че тия негови крака са същите, за каквито съм приказвал някога в джамийското кафене.