Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Споменах ти веднъж как двамата прекосихме с влак България през януари 45-та. Небойша не скри за какво му трябвам, предупреди, че вероятно ще ме разпитват. При онова дълго пътуване взе и да ме подготвя по някои точки, които го притесняваха. Поразкри неизвестни ми дотогава секрети.

— Истината ще казваш! — повтаряше. — Пред другари — само истината!

— Добре — викам му, — ами мен самия как ще обясниш? От къде се взе тоя Димитар Попович, ще рекат, че го забъркахте в нашите тайни?

— Пак истината! — настоява Небойша. — Димитар Попович беше, докато минем турската граница.

— А, не! — отказах категорически. — Иначе слизам на първата спирка. Ако признаеш, че съм турчин, може да ме върнат обратно. Омръзна ми да рискувам. Помисляш ли как ще ме посрещнат в Турция? Пък и твоите разпитвачи може да не ми хванат вяра.

— Няма друго обяснение — намръщи се Небойша.

— Има, има! — успокоявам го. — Ще ти го кажа на едро. Сърбин съм, живял съм в Италия с родителите си. Като нападат германците Югославия, избягали сме в Турция. Страхували сме се да не ни предадат фашистите на своите съюзници и да изчезнем в някой лагер. В Турция старите са починали — останал съм сам. Това си чул от мен — това знаеш. Подробностите ще къдря лично.

— Опасно е да лъжем на отговорно място…

— Че това лъжа ли е?! — изкушавам му съвестта. — Дреболия. После ще разправяш само истини. Как си ме вербувал и прочие. Не е ли по-важно какво съм вършил, а не кой съм? А? Пък и откъде си толкова сигурен — пробуди се дяволчето в мен, — че това, дето го смяташ за лъжа, не е самата истина? Че съм сърбин по рождение, но детството ми е минало в чужбина. Нали се чудеше как тъй бързо научавам сръбския. Е — сега можеш да се досетиш. Какво знаем ние, братко, един за друг? В това време, дето трябва да се пазиш и от близкия…

Небойша е шест години по-голям от мен и опитът го е научил да подозира собствените си подозрения. След последните ми думи млъква, дъха на замръзналото стъкло — уж да гледа навън. Но всъщност върти в главата си версията за сръбския ми произход. Недоволен е, че досега не му е дошла наум. „Тъмен субект — мисли си той за мен. — Всякакъв може да е. И турчин, и хърватин, и бошнак. Пък може би македонец? Но от Гестапо не е — това е сигурно. Да ни бяха изклали като пилци! А може би са го пратили от щаба? Като таен наш контрольор? Невъзможно! И все пак — тъмен субект.“

Аз се подсмивам, но подобни неща си думам за него. „Защо си угрижен, брате? — вглеждам се в лицето му. — Нали победихме? Нали ти е чист косъмът? Или точно ти си подложил бомбата? За таквоз нещо ръката ти е лека. Защо ме влачиш иначе със себе си? Ей! Да не изгорим и двамата?…“

Лашкаме се на дървените седалки в разнебитения вагон, парцаливите балкански земи се въргалят зад нас и ние хем сме си най-близки от бая време, хем не си вярваме. Подозираме се, защото си приличаме. Ако се случи, един за друг ще бръкнем в огъня. Ама може един друг да се предадем. Както сме несигурни в света наоколо, тъй не сме сигурни и в себе си. Сякаш не само вагонът се клатушка под нас, а цялата ни земя се гъне и трепери, подмята ни, мъчи ни със своята неустойчивост и като ни блъсне един в друг, ние не знаем да прегърнем ли близкия, че да се закрепим заедно на нозе, или да вземем да го удушим — да не ни се пречка в краката. А за това нещо няма значение турчин ли съм или сърбин и дали оня срещу мен е българин или грък…

Разпит наистина имаше. Според мен, претупаха го надве-натри. Войната не беше свършила, бъркотията беше голяма. Може би, като се утаеше мътилката, пак щяха да теглят Небойша за отчет. Но в оня момент такива като нас бяха потребни — зачислиха ни едновременно в новата полиция. И доста скоро влязохме в списък за награждаване. Туй ми бе първият и последният медал. Радвах му се, ама още там го загубих. То добре, че не загубих и главата си, както стана с Небойша. Убиха го пред очите ми. А аз останах в Югославия такъв, какъвто бях влязъл — Димитар Попович. Три години и нещо живях там, даже щях да се женя. Но ми попречи кавгата на Тито и Сталин. Остави венчилото, ами заради тая караница кожата ми щяха да съдерат, както се случи с мнозина. На косъм се разминах. Най-близко ми се падна тогава Румъния — в нея се спасих…

Гледам, гледам край мен — ни един не остана. Стопиха се, изчезнаха и приятели, и врагове. Кой умря, кого попилях след себе си. Животът ми прилича на счупено огледало. Уж съм един, а във всяко късче част от мутра се оглежда. В едно парче — нос, в друго — ухо стърчи, а отломъците разбъркани. И тия, дето обичах или мразех — и техните образи изпонарязани, според както огледалото се е строшило. Да можех да сторя чудо, най-напред това огледало бих слепил. Парченце не бих оставил да се валя, тъй че да се съберат всичките лица. И тия, дето ме радваха, и тия, дето са ми вгорчавали сърцето. Защото без тях и аз няма да се видя целият.