Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

На тия два огъня се печеше Небойша. Той бе измислил една хватка, за да избягва преки попадения. Използваше турци за едно-друго. Сам седи на тъмно, под земята, а горе, на видело, услужват обикновени хорица, хрисими граждани. Носи човекът камъче от мозайката, ама кому е потребно, къде ще го сложат — хабер си няма. Тук се очерта моето място. Ако Небойша беше буферът между мен и неговите началници, аз пък бях буферът между Небойша и легалния свят.

В ония години се говореше как немците превзели линията „Метакса“. Събрали магаретата на половин Балкански полуостров, пуснали ги през минните заграждения. Гърмели мините, хвърчали магарешки копита и глави, а после войниците на Вермахта минали като на разходка. Тъй горе-долу постъпваше и Небойша. В началото аз бях едно от редовите му магарета, пък после станах главното магаре…

Не ти казвам сега къде се свързахме и как му спечелих доверието — само искам да обясня поради какви причини оня медал цъфна на ревера ми. Сред многолюдието на митинга, пък и в цяла Сърбия, единствен Небойша знаеше, че съм турчин. Но така се бяха подредили работите, че ни той имаше интерес да го споделя с другиго, ни аз да разправям. Небойша бе изтъкан от тайни, ама и аз си имах моите. Не му бях признал, че преди да стана турчин, съм бил грък, а още по-рано — българин. Докато върлувахме из Турция, той ме снабдяваше с всякакви документи. Не съм сигурен сръбски фалшификатор ли си водеха, англо-американците ли ги фабрикуваха. Но като видях, че тая работа не е трудна, помолил го бях, щом свърши войната, да ми изработят един хубав югославски паспорт. За всеки случай. Тогава си измислих и новото име — Димитар Попович. Той обеща, но каза, че след войната паспортите сигурно ще са други. И може би нищо нямаше да стори, ако не се беше случило едно злощастие.

Щом немците се изтеглиха на север, групата на Небойша заминала в освободената си страна. Него обаче оставили. Или защото нямало място в самолета, или, по-скоро, да довършва някаква работа. Това на мен, разбира се, не ми беше известно, но като се срещнахме, гледам го — умърлушен и малко изплашен. Разказа ми и добави, че самолетът излетял, но не кацнал. Взривил се точно над летището преди да се приземи. Небойша не вярваше злополуката да е случайна, подозираше, че е разправа в собствените му среди. Идеше време власт да се дели сред тях…

Тогава значи той ме попита не искам ли да ида с него в Югославия. Как, викам, ще изляза от Турция? Кой ще ме пусне? Знам как, отвръща. Той вече живееше легално, наемаше стая в хотел. Макар Германия да не беше капитулирала, турците подушваха в такива като Небойша бъдещите победители и не само не го преследваха, ами го и улесняваха. Не ми е докладвал кои служби го бяха приели, но след няколко дни ми показа бележка: тъй и тъй, гражданите на Югославското кралство Небойша Симич и Димитар Попович са пребивавали като емигранти в Република Турция. Разрешава им се да напуснат страната. И в потвърждение, че ние сме тия граждани, той носеше два от старите кралски паспорта, със съответните изходни визи. Паспортите със сигурност бяха подправени, бележката — може би. Но както и да е — работа свършиха.

Доста се бяхме сближили с Небойша. Веднъж му спасих живота. И той ме уважаваше, особено защото, като водещо магаре, не настъпих мина по нашите криви пътеки. Но още при първия разговор се сетих, че не ме кани той в Сърбия за приятелска компания. Освен всичко друго, гибелта на неговите шефове му отваряше лична неприятност. Правят, що правят подобни мисии, но накрая дават отчет. С кого са контактували, какво са получавали, какви ангажименти са поемали и куп още такива въпроси. Всеки един крие и подводни камъни. Нямаше кой да им отговаря сега освен Небойша. На всичко отгоре — сам. А да останеш сам в една конспирация, когато другите са загинали, винаги е подозрително.

Най се боеше другарят ми Симич да не би някой да се усъмни, че той е поставил бомба в самолета. Въобще не знаеше има ли в Сърбия колебание за диверсия, но като подземен човек си връзваше коня на два кола и ако евентуално възникнеше такъв въпрос, той да се предпази — да не би него да обвинят евентуално. Нужен му беше свидетел. Аз в делата на мисията не бях посветен особено, но за това последното, за бомбата, можех да осигуря алиби. Небойша бе уведомен кога е излетял самолетът. А от седмица преди тая дата ние бяхме далеч, чак на иранската граница. Невъзможно бе да заредиш адска машина толкова време предварително.