Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Параходите, които тоя ден от седмицата се срещаха в Съръбаир, бяха пристигнали. Не се колебах, по пътя още бях решил да бягам в Истанбул. Качих се на борда, платих си там билета, скрих се в едно от вътрешните помещения. Докато не отплавахме, не се показах — не исках никой от градеца да забележи дирите на Демир Папазоглу.

В Турция живях почти до края на войната. Когато пристигнах в Истанбул, тя вече клонеше към свършване, ама кой да й знае дните. Немците още стояха на Балканите и здраво държаха каквото им трябваше. Като се дръпнаха те, много юнаци се извъдиха да се бият в гърдите. Един от тях съм аз. Пушка не съм държал, в партизанска землянка не съм се врял, но лично Тито ми е връчвал медал за участие в югославската съпротива. Много се гордеех с него. Не казвам сега заслужил ли съм го или не, но хората тъй бяха отсъдили, пък и самият медал беше цѐнен. Защото го бяха отсекли от сръбската доблест и твърдост, от вярното сръбско юначество. Като ми даваха частичка от него, признаваха ме равен на другите. И да не съм сторил кой знае какво, помагал бях все пак на това племе, дето не се снишава из трънките, а виква в лицето на силния: „По-добре гроб, отколкото роб!“

И книжица вървеше заедно с медала. В нея бях вписан: „Димитар Попович, сърбин.“ Тъй ме прочете маршалът, а произнесеше ли той нещо, то бе истината, то бе законът. Хиляден народ гръмна и заръкопляска — друг път толкоз очи не са ме гледали с обич и радост, както като поздравиха сърбина и храбреца Димитар Попович. Защото ни награждаваха на митинг, на открито място. Ние, с медалите, оставахме за малко на дървената трибуна, докато отстъпим място на следващите. От там зърнах Небойша долу — той преди мен си беше получил отличието. Стискаше шепи над главата си, махаше ми с две ръце — да не се загубим в навалицата.

Само двама бяхме останали от групата. Аз знаех малко, той повече какво се вършеше из Турция, за да ни накичи сега Тито гърдите. Ще ти кажа накратко. Като изключим руснаците, в Европа най-яко се опънаха на Германия югославяните. Известно ти е, викаш — цяла армия командваше Тито по гори и планини. А тая армия искаше снабдяване. С храни, с лекарства, с какво ли не и най-паче — с оръжие. Насреща бяха англо-американците. Така казвахме тогава на тия съюзници. Предполагам, на Титовите партизани се помагаше от много посоки, а един канал идеше от Турция. Впрочем не съм сигурен един ли е бил. Допускам да са били мрежа от каналчета, та ако се прекъсне някое, по другите да не спре да тече. Защото работата беше тайна, конспиративна и си носеше съответните опасности.

Небойша Симич се числеше към тая мрежа. От щаба на партизаните пратили групичка за контакт с англо-американците. Да преговарят, да уточняват списъци с продоволствия, да проверяват товарите и най-сетне, да участват в тяхното прехвърляне до партизанските земи. Небойша не беше по преговорите, бяха му дали по-мръсна и рискована работа. Колко души броеше групата и как бяха организирани, аз не питах и не исках да знам. Веднъж само мярнах една от по-едрите риби, но нито й чух името, нито разбрах в кои подмоли квартирува. Небойша ме държеше настрана, тъй че ако се издъня, провалът да спре до него. Според мен, всевъзможните му задължения се свеждаха до едно нещо — охрана и сигурност на мисията. Да се опазят хората и по-важно — да излитат регулярно самолетите с оръжие и муниция. Удари се очакваха от две страни.

Като неутрална държава Турция не биваше да позволява такова нещо да се мъти на нейна територия. Германците я притискаха, заплашваха, че не си ли пази неутралитета, както мома честта, ще я бастисат моментално. Немският посланик в Анкара беше ас сред шпионите и от негови хора бъкаше навсякъде. То въобще в тия неутрални държави, включая Швейцария, гъмжеше от шпионаж, от кални номерца и прочие, с една дума, и в тях се водеше война, подобна на фронтовата, само че без танкове и гаубици. Немската агентура е вършела какво ли не, но две нейни задачки досягаха нашата кожа. Тя диреше доказателства за присъствието ни, та да натрие с тях сурата на турското правителство. Но тъй като не вярваха, че то ще се разпъргави, германците дебнеха да ни премахнат и със свои средства. А ние не трябваше да допуснем нито първото, нито второто.

Властта в Турция, разбира се, не признаваше официално, че някакви си сърби заговорничат из държавата и влачат оръжие през нейните граници. Правеше се на утрепана, мижеше с едното око — да не си развали съвсем достлука с англо-американците. Но с другото нямаше начин да не гледа — в угода пък на немците. И ако не си потънал вдън земя, ако сам й се натикаш в ръцете, няма да ти цепи басма, а тихомълком ще ти отреже главата — все едно наистина не си съществувал.