Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Ще ми дадеш ли пътния лист, Рашид ага? — попитах.

— Ех! — дръпна се той назад.

Много го разочаровах. Все едно ме беше поканил на апетитна трапеза, с препечено агънце, а пък аз изведнъж му казвам, че от вчера съм вегетарианец. Не вярваше той, че съм си променил вкуса и може би за да ме ядоса, хвърли последната си карта.

— Не я ли вземеш, на Кайзо ще я дам — рече. — Да зарадвам момчето. А? Какво ще кажеш? Диво семе е той, ама нивата на Бостанджи може добър стрък да роди.

— Следобед пристига параход — стиснах зъби. — Довечера ще отплава за Анталия.

— Два пристигат — поправи ме той. — Другият отива в Истанбул.

И ненадейно се разсмя. Ситно, дълго — оголи зъбки, загуби си дъха. Погледах го, почудих се, пък и аз покрай него се захилих накриво. На мен ли се смя той, за какво се смя — не мога да ти кажа. Но изведнъж спря и весело рече:

— Голяма занимавка си, Демирдже. Я се отпусни! Какво си се вдървил като цепеница? На̀! Дръж! Заминавай!

— Благодаря ти, Рашид ага! — поех аз документа от ръката му.

Готвех се с още някоя дума да подплатя своята благодарност, но той си продължи своето:

— Ще ми е скучно без теб. Знаеш ли? Макар че две гатанки ми оставяш — да си троша главата. Една на идване, втората — на отиване. Нали?

— Какви гатанки, Рашид ага? — не ми трепна окото.

— А? Ще помогнеш ли да отгатна? Не се плаши! Всичко свърши. Да се посмеем на раздяла. Защо си хвърли тескерето в ямата?

— О-о! — наистина се учудих, че старата ми лъжа още не му дава мира. — Че то мина и замина. Нали ви обясних.

— Тъй, тъй. Значи нямало гатанка — вкисели се усмивката му. — А защо не послуша Кайзо за доктора? Защо си го зарил в боклуците? Какъв номер кроеше?

— Никакъв номер, Рашид ага! — скокна ми сърцето. — Не можах като Кайзо… в дупката. Все пак — човек е бил…

— Посвени се? Така ли? — съвсем забрави той, че ме канеше да се смеем.

— Така — промълвих с половин уста.

— Лесен отговор. Веднага се сетих — недоверчиво рече Рашид ага. — Само дето Кайзо загази. Наказах го.

— Кога го е намерил? — осмелих се да попитам, макар че се чувствах тъй, все едно бързият влак бе профучал край мен. Стъпка да бях избързал — на парчета щях да съм!

— Навреме — неохотно отвърна той. — Съвсем навреме. Ако не се беше обесил Бостанджи, друго щях да помисля…

Рашид ага се надигна, станах и аз.

— Имот ти давам, жена ти давам като капка, закрилата ми ще имаш — мрачно рече той. — Какво друго искаш?

— Случаен пътник съм — отговорих. — Свободата си искам.

— Хм! Ако я намериш, викни ме! И аз я диря цял живот. Да не мислиш, че… — Рашид ага се опря тежко на лявата патерица и подаде ръка: — Сбогом, Демире! Учениче недоучило…

Беше се отдалечил няколко крачки, когато подвикнах след него:

— Рашид ага!

Той с усилие се извърна, досада и умора тежаха на лицето му.

— Какво има пак?

Аз мълчах, не знаех защо го повиках, какво имах да питам и да прибавям още.

— Не си получавал пари, нали? — рече той. — Добре, добре! — спря ме да не приказвам. — Ела тук!

Пристъпих, взех мълком банкнотите, които бе извадил от кесията си. Не успях да кажа, че не за пари съм се обадил. Не му се слушаше повече. И не знам дали от милост ме пусна да си вървя. Или като ме употреби веднъж, наситил ми се беше, омръзна му дебелоглавата гадинка…

Почаках да кривне в коридора и с най-дългата си крачка плъзнах към стаята. Минутка ми трябваше да нахвърлям в куфара каквото бях извадил. Озърнах се от чардака да не би Кайзо да се припича долу и като не го видях, бързо, тихо, като котка прекосих двора, шмугнах се през портата. Свободен бях! Откопчил си бях свободата! Съръбаирската власт ми я беше отпуснала, подписала я бе на хартията, която ми стоеше в джоба.

Като се каже „свобода“, хората подразбират лик бляскав, ведър, чист — като слънчевия диск примерно. А моята знаеш какво струваше. Мръсничка беше тя, гузна, подплашена и не в бяла туника, а с парцаливо вретище беше облечена. Безчестие носеше в сърцето си, лъжи всякакви. И смърт! Не аз бях спасил Садък Бостанджи, а той мен. Ако беше избягал, ако не се бе обесил, щяха да ме заловят с трупа на доктор Октай. Какво щяха да ме правят, не исках да гадая, но съм сигурен, че хартийката за тая дарена свобода нямаше да я имам. И нямаше да е валидна, ако не бе подпечатана с последния дъх на Садък Бостанджи…

Достатъчно бях обезчестил своето освобождение. Боях се да го покажа другиму — да не би дяволът да ми го измъкне от пръстите. Да не се закача за нещо или някого, па макар и с една дума. Не потърсих Гюлчин, не се отбих и при имама — да целуна за прошка и благословия добрата му ръка. Минах край хотела с подкосени нозе. Тук бях влязъл честен и почтен, верен син на благороден мъж. Отивах си различен. Но не знам светът ли ни омърсява или ние идваме на света, за да го омърсим…