Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Оная жена не бях я виждал — продумах като пребит. — Не знаех, че ще я намери.

— Горката, горката! В един ден да се случи… — тъжно заклати глава Рашид ага, но и той на свой ред ме утеши: — Отдавна лежеше. Чакаха я.

— А сираците? — попитах.

— Ще пораснат. Роднини имат. Ще им уредим попечителство. Склада ще върнем. Той ще им поеме харчовете. Ако идат при вуйчо си, и къщата да дадат под наем. Пък и друго може да стане. Не е малка вече щерката…

Той, изглежда, бе обмислял бъдещето на децата, докато ме е чакал. Вярвах, сам щеше да се погрижи да не ги измамят или обидят.

— Ей, Демире! — поомекна му гласът. — Разсърди ме накрая с това писмо. Щях да забравя. Извадил съм ти пътен лист от Мюмюн ефенди.

Без да бърза, Рашид ага прибра писмото на Садък Бостанджи, измъкна служебната хартия. Разгърна я, зачете я, а от своето място аз видях гербови марки по нея и печат.

— Ама сега си мисля — лукаво добави той, — може и да не ти потрябва.

— Как?! — изтръпнах да не ми тръсне ново поръчение.

— Да те улесним. Направо тескере да вземеш. Да не се разкарваш насам-натам.

Аз мълчах, чаках си съдбата.

— Не се бой! — позасмя се Рашид ага. — Обещая ли нещо, свършвам го, ако ми е по силите. Ама нали в началото искаше да вземеш склада под наем? Както знаеш, мътна беше тая работа и затова те отбих. Сега се изчисти. Хайде! Вземай го! От утре още! Ни търг ще има, ни нищо.

— Не искам. Късно е — отдъхнах си.

— Не е късно! — запалил се беше той от своята идея. — Точно сега му дойде времето. Не се ли сещаш? Ще развъртиш склада — ти ще храниш сираците! Нали ги жалиш? Защо ти да не си тоя, дето ще им стори добро?

Погледнах го и малко се уплаших. С такова любопитство ме наблюдаваше, все едно му беше паднала рядка гадинка, която го забавляваше. Мина ми през ума, че това предложение не е случайно хрумване, че и моето бъдеще е обмислял Рашид ага. Какво бе измъдрил? Клопка ли ми готвеше? Друго нещо ли? Мигар искаше да гледа как сираците ще ги храни ръка, дето е погубила и майка им, и баща им?

— Не мога — отказах предпазливо. — Щях да викам съдружник от Анталия. Парите ми са малко за начало…

— Хѐ! Пари се печелят! Важен е ищахът 61 61 Желанието. . Пък и без пари става. Да ти подсказвам ли, Демирдже? — примигна той заговорнически.

— Не те разбирам, Рашид ага.

— Разбираш ме, разбираш ме! — закачливо рече той. — Много добре ме разбираш. Порасло е момето. По нас такива вече ги вземат за жени. И хубавка е, нали? Харесва ли ти Гюлчин?

— Чисто девойче — настръхнах.

— Точно тъй — чистичко! — радостно шавна Рашид ага. — Като листец на роза. Подушил си го — знам те аз! Не сега! Не веднага! — вдигна ръка да не го прекъсвам. — Да минат няколко месеца. Ще идеш да я утешиш, да я прикоткаш. Баща й е заръчал тъй! Ето — написал го е! На теб е оставена! Дълг ти е, Демире! Дълг! Защо го пропусна, като ми тълкуваше писмото?

— Ти сериозно ли, Рашид ага? — заковах очи в него.

— А как иначе? Доброто ти мисля! Рядко пада такъв случай. Мома с къща, с имот, в който да си продължиш занаята. И никой да не ти се бърка!

Не отговорих и той се преведе над масата.

— Ей, Демире! Рядко пада такъв случай! — повтори. — Такава… наслада.

Усетих му дъха на мента и бавно се отдръпнах. За себе си тъкмеше зрелище Рашид ага. Да наблюдава с похотливо наслаждение как палачът си смесва кръвта с кръвта на своите жертви. Възбуда има в тая работа, тръпка, пък и любознателен беше той и му се щеше да провери докъде стига подлостта в човешката природа. Мен бе намерил подходящ за своя опит и смяташе да си поделим насладата.

— Не я оставяй! — мигна той като някоя сводница. — Лесно ще се сговорим с вуйчо й. Ако речеш, свидетел ще ти бъда…

Дали пък, помислих си тогава, и дяволът не води някой път човека към Божието наказание? Да се оженя за Гюлчин, да й търпя до гроб омразата и туй да е изкуплението за моя грях. Харесвах я, желаех я, ама не за наслада да я взема, а презрян роб да й бъда…

От грешник грешни мисли изхождат. Едва ли Аллах разрешава шейтани да му водят делата. Аз за роб си бях заслужил, вярно е, но защо нея да правех робиня на собствената й омраза? Лесно е сега да се каже. Но в оня миг Рашид ага не си хабеше напълно думите. Съблазнил ме беше мъничко, ей толкова — колкото ми е нокътят. Помнех телцето на Гюлчин. Даже като ме удряше тя, а после плака в прегръдката ми, бях усетил набъбналите й гърдички. Тъмно сладострастие се надигна в мен и не съм сигурен какво бих сторил, ако само аз пазех тайната за смъртта на нейните родители. Но неколцина я знаеха и не исках да им правя сеир, най-вече на Рашид ага. И да се подлагам може би на ново изнудване някой ден. Тъй че не съм убеден момичето ли жалех, за себе си ли се боях, но най-сетне отворих уста: