Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

От прага още подуших смъртта. Жената лежеше жълта и бездиханна в легло с балдахин. Пипнах й ръката за пулс, сложих ухо на гърдите, но сърце не чух, а само усетих загасващата нейна топлинка. Толкоз скоро беше починала — може би след мъжа си.

— Каза ли й за баща ти? — прошушнах над тялото.

— Не — изстена Гюлчин.

— По-добре, по-добре, мила! — неволно закривих лицето си като някой палячо. — Ни тя знае за него. Ни той за нея. По-добре е станало. Ръка в ръка ще идат…

Момичето с писък се хвърли върху майка си, а аз като подплашен паяк отстъпих, отстъпих заднишком, върнах се при Садък Бостанджи.

Доста време стоях като вцепенен сред музея. Безсмислено се бях втренчил в ятагана на пода и най-сетне пружинката ми проскърца — взех го, закачих го на мястото му. После вдигнах тялото, положих го на отоманката. Прибрах ръцете, подпъхнах възглавница под тила. Докато подреждах мъртвия, Гюлчин прекрачи прага.

— Недей, миличка, недей! — събрах аз молитвено длани. — Иди си в стаята!

Тя не беше същата. Нямаше я предиминутната доверчивост и безпомощност. Мисля, че в началото потресът я бе обърнал единствено към нейната лична мъка и друго тя не можеше да види. Сега вече проглеждаше и сякаш за пръв път ме забелязваше до себе си. Но ме бе открила със старите боязън и омраза, познати ми още от чардака.

— Има писмо за теб — обади се.

— Къде е? Дай! — приближих я бързо.

Гюлчин бръкна в нежната си пазвица, извади плик. Не бе запечатван и аз веднага пробягах по няколкото реда на листчето. Не знам, нещо в израза на моето лице ли я предизвика, друго ли й затъмни разсъдъка, но момичето ненадейно се нахвърли върху мен.

— Ти си! Ти си! Ти си! — заудря ме то безразборно с леките си юмручета. — Ти идваше! Ти знаеш! Ти си виновният! Ти! Ти! Ти! Ти го уби!

Аз вдигнах лакти, но не толкоз да предпазя себе си, колкото писмото. Бях готов да издържа час, цял ден, до края на живота си бих изтърпял ударите на Гюлчин, ако можеше да излее скръбта си, ако тия свити юмручета щяха да изместят завинаги страха и отвращението й от мен. Ама така никога не става, сили нямаше да й стигнат. Тя плачеше и ме биеше, докато й секна дъхът, докато й отмаляха ръцете, а после се отпусна, опря се в мен, прегърна ме, вкопчи се като в спасител и горко зарида. Аз й бях единствената опора в мига. Омразна, мерзка, но все пак — човешка опора…

Притиснах я до себе си като за любовна милувка, пък я подхванах под коленете, отнесох я на другата отоманка.

— Гюлчин! Недей! Миличка! — занареждах умолително. — Успокой се, цветенце! Сега ще ида при имама. Ще ти помогнат хората. Вземи братчето си — вървете при роднини! Не го оставяй да гледа! Гюлчин, джанъм! Спри! Не плачи, момиченце! Не знаем какво ни е писано…

Тя не знаеше, единствено ме подозираше. Но аз вече добре знаех, че съм причинил смъртта не само на баща й, а и на майка й. Лично бях излюпил яйцето на дявола под тоя покрив и от черупката бе изскочила двуглава смърт. Гюлчин нямаше да го научи никога, аз никога нямаше да го забравя.

Погалих я по косата, по рамото и я оставих. От вратата повторих високо:

— Ще викна имама. Отведи момчето другаде!

Тя не ми отговори, но по тясното й гръбче се разбираше, че тръпките от риданията стихват.

Презглава затичах към джамията. Като ме видя, имамът си глътна езика, но тепърва имаше да се вайка той, да хлипа, да вдига отчаяно ръце под опушените сводове. Разправих му как съм тръгнал рано да вземам кон от яхъра, как съм срещнал на улицата щерката на Бостанджи, която излязла да дири помощ, защото…

— Сама я оставих, ходжа ефенди! — не позволих на стареца да си свърши оплакванията. — Бързо да вървим!

И той заключи вратата — колкото му нозе позволяваха, повлече папуци към нещастния дом. Пътят ни минаваше край кметството. Отпред стоеше файтонът, на яйовете му бе завързан оседлан кон. Като ме зърна, кочияшът се развика:

— Господин Папазоглу, защо ме разиграваш?! Нали ти трябваше кон за работа. До кога да чакам? Объркваш ми деня!

— Върви, момче, върви! — побутна ме имамът. — Да не те гълчат теб после. Знам аз какви хора да викна за помощ. Млад си — не си да гледаш такива работи!

— Ех, ходжа ефенди! — усмихнах се тъжно. — На какви работи съм се нагледал…

Но не се колебах дълго — не смеех сега да се върна при Гюлчин. Отвързах юздата, стъпих на стремето. И щом се скрих от погледа на файтонджията, пришпорих коня, препуснах. Навън, по-далеч от Съръбаир.

По тесни долинки, по каменисти стръмнини — доста бях навлязъл сред баирите. От муцуната на коня прокапа пяна. И в сянката на едни канари спрях да си почине добичето. Ездата отвяваше мислите ми назад, но като скочих от седлото, земята ме посрещна с един въпрос: „Защо?“ Защо се самоуби Садък Бостанджи?