Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Защо си подранил, Демире? — припряно попита той.

— Готов съм — рекох шепнешком. — Тая нощ трябва да изчезнеш!

— Тая нощ? Невъзможно! — отряза ме Бостанджи.

— Тая нощ и ни час по-късно! — разиграха се изопнатите ми нерви. — Какво има пак?

— Жена ми стана по-зле. Чудим се какво да правим…

— Болест чака, мъртвец не чака никого! — не го доизслушах. — Трупът е готов! Как я мислиш ти тая?

А бяха горещини големи — изключено бе убитият да седи второ денонощие под сайванта. Целият щеше да се увони.

— А жена ми? — плачливо каза мъжът.

— С нея ще си вземеш сбогом! — беснеех вътрешно аз. — Един Аллах знае кога пак ще се видите. За всички утре заран трябва да си мъртъв, обесен! Освен за мен, за Гюлчин и за жена ти — ако решиш да й кажеш.

— Как да й кажа?! В несвяст е. И преди я щадях…

Садък Бостанджи бе посивял като бакалски табак, но и на мен не беше лесно. Хич не можех да се съобразявам с чувства и въздишки.

— Стига! — тракнаха ми зъбите. — Съвземе ли се жена ти, Гюлчин ще й разкаже какво е станало. Слушай ме сега! Оттук нагоре през две улички има кьор-сокак. Там сутринта рано ще чакам дъщеря ти. Преди изгрев слънце, не по-късно от шест часа. С талига ще бъда. Тя да открехне големите порти — бързо да влезем в двора. Щом жена ти е на легло, Гюлчин да затвори момчето в задните стаи — никой да не види, че труп внасям в къщата. Какво ще става сетне — аз да му мисля!

Стояхме прави — за редовния чай и дума не можеше да става. Нямаше какво да обяснявам повече, оставаше да си вървя. Но го виждах как виси пред мен като мърша на ченгел. Безсилен, колеблив, изплашен — да го духнеш, и ще изгасне. Да беше знаял през какво минах аз… Взех да се боя, че ще рухне накрая, няма да се подчини на плана ми и ще остане в дома си. Какво щях да правя тогава? Като не искаше да го спася, налагаше се лично да го убия! Мразех го в тоя миг, мразех я тая марда, че ме принуждаваше пак да ставам убиец. Ама преглътнах, опитах да го окуража.

— Господине — пипнах му леко лакътя, — стегни се! Животът ти виси на косъм. Прегледай си днес къщата, а довечера бягай! Майната им на враговете! Ще ги надхитрим! Ще им се изплезиш от бесилото! С презрение ще се изплезиш!

Садък Бостанджи пошавна побелели устни и бавно рече:

— Върни ми тогава писмото.

— Ти полудя ли?! — изсъсках злобно. — Нали се разбрахме! Човек убих заради теб… Не видиш ли накъде ме тикаш? — И взех, че изплюх камъчето, дето ме застърга под езика преди секунди: — С това писмо си половин мъртвец. Малко ти трябва! Щом не щеш да те спася, ще трябва да те трепя! Да дойдем с Кайзо двамата и да те обесим на същия твой таван…

— Няма да ме намерите! — понечи да изобрази той нещо като надменна усмивка.

— Това искам! Да не те намеря. Изчезвай! Махай се!

— Добре — въздъхна Бостанджи. — И стига си треперил!

— Не треперя! — сепнах се. — Не ща да ме подмяташ! Каквото казах за сутринта, предай го на щерка си. И се пази — жив да не те хванат!

Това беше. Трябваше да тръгвам. Даже мръднах настрани, но спрях и пак го приближих.

— Садък ефенди — рекох, — вече няма да се видим. Едно запомни! И друго можех да избера. Ама не исках. Не вярвах, че заслужаваш. Помни — към теб съвестта ми е чиста. Тъй да ме помниш!

— Такова нещо забравя ли се? — отвърна Бостанджи. — И на оня свят ще те помня.

Погледнах да си стиснем ръцете, но той бе сложил своите на задника и аз махнах, обърнах му гръб.

Втора важна работа имах да свършвам тоя ден. Горе, край изоставените стопански постройки, бях огледал една талига. Колелата й стояха, о̀ковете бяха здрави, тикнах я — не се разпадна. С нея смятах да превозя тялото на Ибрахим Октай. Нужен ми беше кон. Кметският яхър бе в градеца, зад истинската сграда на управлението. Там нощуваше файтонът, там кочияшът гледаше два впряга, четири коня. Канех се да измоля единия за утре. Това беше много трудно, защото чичото трепереше прах да не падне връз конете му. Какво щях да му река? Ако признаех, че ще впрягам в някаква скапана каруца, положително щеше да откаже. Налагаше се да лъжа, че са ме пратили до Джангер по работа, пък съм си навехнал крака и прочие. Оседлан да искам коня. Пазех едни неприкосновени пари за параходен билет — каил 60 60 Готов, съгласен. бях и тях да дам.

Излишно е да се разпростирам колко време чаках кочияша, как го лъстих и врънках. Но не отстъпи той кон веднага, каквото бе желанието ми. Едвам кандиса да услужи сутринта, преди тръгване. Това ми забавяше плана и го правеше още по-рискован. Принуждавах се сутринта да сляза до конюшнята, да се връщам, пък тогава да впрягам и да карам мъртвия. От много случайности зависех — не дай, Боже, някой от големците да бе решил да дойде в конака по-рано от обичайното и да ме срещнеше по пътя…