Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Най-напред чух пукот на съчки и бурени, като че слон се задаваше. После — гласа на Кайзо. Нещо мучи, нещо ломоти — не може да му се разбере. И никой не му отвръща. За миг помислих, че е пиян. А не се и вижда. За изминалите десетина дни месечината бая се нащърбила, пък и облаци току й затулят светлика. Примъкнах се напред и изведнъж отпреде ми изникнаха два силуета. Не питах после Кайзо откъде е подбрал доктора. В конака ли го бяха викали по работа, а той го беше причакал? От града ли го караше? Все едно — човекът бе вързан и Кайзо го събори на колене.

— Ще викаш ли? — рече дрезгаво. — Да ти махна ли затулката? А? И да викаш — добави, — няма кой да чуе. Да се разберем като човеци. А?

И посегна към него, сигурно му отпуши устата, защото Ибрахим Октай взе да пъхти и плюе, докато събере гласец:

— Негоднико… В затвора ще те вкарам!

— Не щеш като човеци. А? Като добитъци ли тогава?

— Живота ти спасих — не го слушаше докторът. — Червата ти се влачеха…

— Не ми вдигай кахърите! — пресече го Кайзо. — Правичката ми кажи: аз ли съм виновен, ти ли?

— За какво бе?! Освободи ме незабавно! — съвземаше се пленникът и понечи да стане.

— Трай! — бутна го великанът обратно. — Трай още мъничко! Аз теб, докторе, за човек те броях. Ихтибар 59 59 Уважение. ти правех винаги. А ти за говедо ме имаш. Като търсиш говедо, говедо и намираш!

— Умник! — с презрение рече Ибрахим Октай. — Кой те подучи?

И на мен се стори, че зад тая Кайзова диалектика стои Рашид ага. Ама може би и аз го подценявах повече от дължимото.

— Помниш ли стареца в хотела? — попита той. — Дето го уморихме двамата?

— Пияница! — задъха се от обида докторът. — Какво разбираш ти от медицина?! Аз спасявам хората — клел съм се! Ти ги мориш!

— Добре! Тъй да е — Кайзо лесно отстъпи на това място, за да натисне другаде: — А златото? Даде ли ти вдовицата и заръча ли да делим?

— Лъже те! — изпищя Ибрахим Октай. — Знам кой — онова мръсно копеле, дето се влачи с теб. То отрови господаря си, защото…

— Не ме е еня ти ли, той ли сте го тровили! — не се отклони Кайзо. — Правичката ми кажи за пендарите! Като си се клел да спасяваш хора, закълни се да спасиш и мен! Да не направя грешка случайно, докторе, защото те уважавам. Да ми е чиста съвестта! Ако не лъжеш, на ръце ще те отнеса до вас. Ако ме е лъгал оня, ще го разчекна.

— Кълна ти се, Кайзо! Повярвай! Давал съм и пак ще ти давам… Ела вкъщи… Имам пари…

Напразно се закле доктор Октай. Много близо му се стори спасението и това го подведе. Ама с такава евтина клетва не можеше да затъкне устата на звяра.

— Карпуз! — ревна Кайзо. — Ела тука!

Аз замръзнах и не излязох веднага.

— Карпуз! — подивя той — изглежда, помисли, че ме няма, че не съм се явил за свидетел в неговото съдилище.

Изправих се и като сянка се показах. Това смачка доктора. А още не си бях отворил устата. Макар да бе вързан и сложен на колене, познатата негова горделивост и презрителност до тоя момент му държаха гръбнака прав. А сега в миг се превърна на мокър парцал, който шльопна и се залепи в нозете на убиеца.

— Чакай! Кайзо! Недей! — жално проплака той.

Кайзо също се преобрази. През цялото време се беше владял и говореше някак сдържано, разумно — според неговия аршин, разбира се. Като се появих аз обаче, юздата падна и гневът му всичко овърша.

— Един от вас ще мре! — изхъхри той яростно. — Да видим кой ме премята?! Карпуз — обърна се към мен, — кажи що стана в хотела!

Едно е да жадуваш отмъщение, да готвиш убийство и да пресмяташ като в тетрадчица. Трябва ми труп — от тук ще го взема, там ще го употребя… Ама съвсем друго е да усетиш как самият живот ти тегне в ръката. Все едно съм хванал въженце, а в другия му край се държи Ибрахим Октай и виси над пропастта. Пусна ли го — пропада в бездната.

От две мои думи зависеше ще умре ли веднага тоя човек. Аз бях казал истината на Кайзо, но не съвсем. За него Асие ханъм и дума не обели тогава, камо ли да е нареждала да му се дава дял от златото. Ако признаех това нещо, част от вината на доктора щеше да падне — поне в очите на Кайзо. На мен щеше да се прехвърли тая вина. Не пуснех ли незабавно въжето, и аз отивах в пропастта. Чрез лъжа щеше да умре Ибрахим Октай, но зарад истината. Заради моята истина. Защото с нищо не намаляше вината му в моите очи — като убиец на Сеид Османоглу. Две присъди тегнеха едновременно над главата на доктора — Кайзовата и моята.

За една секундичка обаче и друго ми мина през ума. Както Кайзовата истина беше смесена с лъжа, тъй може би и моята бе смесена с невежество и друга една лъжа. Може би се мамех и доктор Октай не бе причинил нарочно смъртта на Сеид ефенди. Изнудвач беше — да, рушветчия беше — да, ама сигурен ли бях, че е и убиец? И както аз можех да смаля вината му пред Кайзо, тъй някой друг пък човек, учен и безпристрастен доктор, би могъл да обели вината му пред мен?