Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Не трябва да е дълго това писмо. Две-три изречения. „Не издържам повече сторената от мен грешка. Сам свършвам с клетия си живот, защото…“ — такова нещо примерно. Няма да ти диктувам. По-вярно ще е сам да го съчиниш. И да го напишеш на спокойствие. Като дойда другия път обаче, готов бъди.

— Притеснявам се — отпаднало пророни Бостанджи. — От трупа, от твоя риск, от бягството. Също и от писмото. Освен това, от моя страна има нещо невъзможно за свършване…

— Какво е то? — взех да губя търпение.

— Ти рече за жена ми… Нефела е. От месец се е залежала… едва диша с лекарствата. Не може тя да ходи на тавана и да намира обесен. Пък после и при теб да идва. Нозете не я държат…

Оживи ми се сърцето. Най-сетне Садък Бостанджи показваше, че ще кандиса на моето предложение.

— Хм! — рекох строго. — Че кой ще я замести?

— Освен Гюлчин. Дъщеря ми.

— Не е ли малка? — усъмних се. — Да не се подплаши — да се изпусне пред някого?

— По-сербез е, отколкото я виждаш.

— Добре — ти решавай. Вземи да я подготвяш. И за мен й кажи… таквоз… Кажи й, че сме приятели… — смотолевих накрая.

Да знаеш — развълнувах се ненадейно. Сякаш много важно беше това невръстно девойче да не мисли, че съм толкоз лош. Да угаси ония очи, дето ме гледаха на чардака със страх и омраза. Не биде! Любов можеше да завъртим с нея, ако живеехме в друг живот. Не било писано! Само погледът й остана да осветява с черен пламък цялата тая история…

— Кога ще почваш? — попита Бостанджи.

— Не съм сигурен. Пак ще идвам. Нека ония горе мислят, че борба се боря с теб. Докато привърша туй-онуй… Хайде! — плеснах се по коленете. — Ще вървя сега — да не притеснявам Кайзо повече.

Изправихме се, но аз не тръгнах към вратата, а се усуках край оръжието.

— Да се ненагледаш! — цъкнах възхитено.

Слаба ведрина поизглади мрачното лице на Бостанджи. Той пипна един ятаган, донагласи го на килима.

— Ама се налага — рекох — да поразвалим малко колекцията. Ще ми трябва туй парче!

Посочих с пръст един ханджар, неголям, лезвието му беше към педя дълго. Не бяха пестили ни злато, ни лъскави камъни за дръжката и ножницата му. Самият султан не би се срамувал да го носи. Това оръжие не беше правено, за да се коли врагът с него, а за най-лични потребности. До сърцето се носи то, като най-свидно нещо, и за сърцето на притежателя си е предназначено при крайна нужда, за да не попадне жив той в ръката на неприятеля…

— Парче ли?! — изуми се от простотията ми домакинът. — В никакъв случай! Ако знаеш кой го е носил…

— Не го искам за себе си! — пресякох го. — Трябва!

Два мига Садък Бостанджи размисля и си преглътна въздишката.

— Защо ли не! — рече. — Честта се сдава с оръжието.

— За петалата на умрял кон не жалят! — тръснах му аз селската си мъдрост. — Те къщата ще затрият, че…

Не обясних повече, сам откачих ханджара и го пуснах в дълбокия джоб на сетрето си. И гузно се шмугнах по коридора, сякаш пълзях между трупове — като мародер, който току-що е обрал смъртно сразения воин…

Едно-единствено нещо не разкрих пред Садък Бостанджи, а ти и него си разбрал. Трупът, който щеше да го замести, трябваше да е на доктор Октай. Той ми беше нужен сега, за да си пусна плана по вода.

Вечерта се отчетох на Рашид ага. Разправих му, че около писмото Садък здравата се е закучил. Налага се сам да го съчиня, да диктувам, да му взема подписа.

— Съчинявай! — кисело одобри той. — По съчиненията си силен. И гледай да е по-ясничко.

— Не обещавам — подсигурих се. — За всяка дума ще се пазарим, все едно ще тъкмим свещено писание.

Около това горе-долу се въртеше целият ни разговор. Само веднъж му подметнах за доктора. Да не пресоля случайно гозбата.

— Като се развърже възелът, ще се освободят ръцете — неопредело отвърна той.

Добре беше, че и аз помагах да се развърже тоя възел от Кайзовите ръчички. Той се бе лепнал за мен като бодил на овча опашка. По коридора се мотае, кръстосва двора, а като рекох да сляза до чаршията, пори пред мен народа и ми отваря път. Няма как да не се сближиш, както предрече Рашид ага. И аз взех да му подковавам копитата. Видя ли го, забия по един клинец. Изложих му от игла до конец как Асие ханъм е дала златото, колко е било и че накрая е рекла на доктора:

— Половината дай на онова момче, височкото. То внесе носилката, пък и толкоз се стара горкото да помогне на моя човек.

— А той? — скърца Кайзо със зъби.

— Разбира се! — вика. — Аз се грижа за него и винаги го възнаграждавам.