Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Имаше един — неохотно продума той. — Искаше да става кмет преди сегашния. Извадил бе кирливи ризи на Хуршид Яха — размахваше ги из градеца.

— И?

— Удавил се в морето. Само дрехите му намериха.

— Тъй ли? — възкликнах радостно. — А тялото?

— Има силно течение. Отнесло го е към гръцките острови насреща.

— Не го ли търсиха?

— Не знам. Капитан Мюмюн питай.

„Я при гръцките острови, я в музея на Кайзо е заседнал тоя кандидат за кмет!“ — помислих си, че градската трагедия потвърждава подозрението ми.

— За мен ли намекваш? — глухо запита Бостанджи.

— И дума да не става! — успокоих го незабавно. — Засега Кайзо няма да се бърка — аз го замествам. И на теб съвсем друго е отредено.

Садък Бостанджи мълчеше и пак забарабани по масата като предишния път. Аз чаках да свърши маршировката на кахърните му мисли и с боязън се питах ще ми приеме ли планчето, или какъвто бе наежен и недоверчив, ще ме разкара да си вървя. Тогава щяха да лъснат лъжите ми пред Рашид ага и спасение за двама ни нямаше.

— Добре — обади се той. — Разбрах защо е потребно ти да живееш, аз да мра. Потрудило се е твоето мозъче. Даже мегдан за пазарлък не ми оставяш. Само че и аз мога да докажа защо точно ти си за трепане. И пак с уравнение като твоето.

— Интересно ми е да чуя — рекох радушно, но тъй като той не продължи, подканих го: — Хайде! Слушам те.

Любопитно ми беше, все едно играехме на карти и чаках да видя какъв коз ще прасне отпреде ми. Но смятам, че той коз нямаше и нищо не можеше да ми докаже, а неговото си беше празно надуване, към каквото беше склонен потомъкът на някогашните дерибеи.

— Не искам — отказа се той. — Животът е скъп и за негодник като теб. Не се мери той на общ кантар със смъртта. Смъртта има една теглилка за всекиго и всички еднакви ни изкарва. И светец да си бил, като животно умираш. Тъй че моята смърт струва колкото твоята — ни по-скъпо, ни по-евтино. Макар животът ти да е кух като шикалка. Ти си знаеш — като си свикнал на лекото, как ще ти легне самарът на смъртта. Хайде! Ако си свършил, измитай се! Върви при твоите господари, пък там ако щеш — мри, ако щеш — живей. Какво ще правя аз, си е моя работа. И кракът ти да не е стъпил повече тук!

Сърцето ми се сви. Точно това не биваше да казва. Как да му продам сега стоката си?

— Господине — вперих се в грозното му грапаво лице, — не само не съм свършил, но не съм и почнал. Мъчно ми е, че не искаш да чуеш — ние с теб не трябва да се разделяме. Тръгнем ли поотделно — свършени сме! И макар да ме имаш за най-долна твар, аз съм дошъл тук не да ти вадя душата, а да те спасявам. Покрай теб — и себе си.

— Да ме спасяваш?! — злъчно се подхилна Бостанджи. — А защо половин час разправяш, че гърнето ми е спукано?

— Точно заради това. Да разбереш най-сетне, че сам ти си не толкоз спукано гърне, колкото счупено. И се налага да вървиш ръчичка за ръчичка с мен. Да ми се довериш, да ме слушаш, да не питаш излишно, а също да престанеш да ме обиждаш. И да съм негодник, и да не съм от род като твоя, имам си честолюбие. Пък честолюбието е сляпо и често не вижда смъртта до себе си. Ако и аз кипна, значи вкупом да скочим на нейния кантар.

— Какво ще заповядаш да правя? — подигравателно попита той.

— Тъй или инак — въздъхнах, — ще трябва да се самоубиеш…

— Марш оттук! — бясно викна Садък Бостанджи.

— Чакай! — креснах и аз. — Не ме оставяш да си доизрека думата! Да се самоубиеш на вид. На ужким! Само едно доверено лице в къщата ти ще знае какво горе-долу става. То ще те намери уж обесен, ще те свали от въжето и ще те загърне в погребалния саван. То ще дойде и мен да извести. Предполагам, че това лице ще е жена ти. Другите трябва да вярват, че си умрял. До небето да плачат, дрехите си да късат… Ще ти дам знак кога да го сториш. Няма да е днес или утре — допълнително ще се уговорим. А пък аз в същия момент — преглътнах си слюнката — ще ти доставя труп — да те замести.

— Какъв труп?! Как да ме замести?! — от гласа му в миг изчезнаха и злъчта, и подигравката.

— Да те замести за погребението — рекох. — Не може примерно навит килим да се погребва. Като изнасят мъртвеца, хората трябва да видят я ръка, я крак оголени. Да разберат, че няма шега и измама. Туй ще го нагласим.

— Откъде ще вземеш труп? Друг ли ще убиваш? От гробището ли ще го ровиш? — шашардиса се Садък Бостанджи.

— Няма да ти кажа — предупредих те. Тоя труп аз ще го внеса тайно в къщата ти, аз ще присъствам и когато го изнасят. А пък ти въобще няма да го видиш. Защото преди да се чуе, че си се самоубил, ще напуснеш Съръбаир завинаги. За това мисли сега! Как ще се преобличаш, къде ще се криеш. Заловят ли те — и двамата отиваме. Тукашен си — трябва да се измъкнеш. По море или по суша — не искам да знам.