Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Изглежда, прекалих с тоя заек, а нямаше и нужда да онагледявам ясната си мисъл. Спрях, защото ноздрите на Садък Бостанджи затрепкаха. Миналия път след такова трептене той грабна ятагана. Ако сега пак го вземе, може и да ме посече, помислих си, готов да скоча, но той си овладя раздразнението и с пресъхнала уста рече:

— Моята смърт е твоят живот, казваш… И да е вярно цялото ти дърдорене, смяташ ли, че е причина да умирам?

— Навреме иде чаят! Браво! — викнах радостно аз, защото същото девойче със същия поднос влезе в стаята.

Докато му подаваше чашата, Бостанджи се усмихна умолително, сякаш се извиняваше, че я е принудил да черпи такъв злодеец като мен. Скръбно ми стана, ама се надявах да си разберат грешката…

— Как се казва дъщерята? — попитах кротко, когато тя излезе.

— Гюлчин — мрачно отвърна бащата, като че спусна завеса пред всякакви разговори за близките му.

Обичаят изискваше да се насладим на почерпката, пък после да подлавяме неприятните приказки. Ама аз нямах търпение и като сръбнах една глътка, рекох:

— Все за причини говориш, господине. И все от своето минаре гледаш на общата ни задачка. Ами аз каква причина имам за умиране? Със смъртта си нищо не мога да спася. Срещу нея стои само животът ми. Те са като две страни на едно уравнение. Ако ги съкратиш, две нули ще останат. Или както казва един дървен философ, от човека остава само онова, което е пуснал в двете нули. Грозно е, гнусно е, душата ми се бунтува срещу туй кощунство, ама и нещо вярно има за хора като мен. Смъртта ми ще е безсмислена, както е безсмислен животът ми. Или ако има смисъл, само Аллах го знае и зад девет порти е заключил тайната. Тая вяра в Божия промисъл е причината да живеем. И затова Господ от всичко най мрази да се обезсмислят живот и смърт чрез самоубийството. То е да му развалиш най-тънката работа, все едно невръстният чирак да се бърка на майстора. Затова, макар да имам един гол живот и срещу него гола смърт, аз крепя уравнението, не ги съкращавам, докато Аллах не рече да свърши своето. Белким дотогава се появи някакъв смисъл в живота ми, който да надвиши смъртта, да остави нещо след нея. И да опровергае оня тъпак — философа…

Садък Бостанджи не беше бутнал чая и пак припали от цигарата си друга. Ще отбележа, че тия приказки не ми влизаха в осъзнатите намерения, а някакъв скрит в мене бяс се разлая. Тъй или инак, не спрях. А вероятно трябваше…

— Твоето уравнение, господине — впуснах се нататък, — е доста различно. Откъм страната на живота ти стоят още неща. Тъй че, за разлика от мен, има какво да спасиш със смъртта си. Да го казвам ли? Или ти по-добре го знаеш? Едното е Гюлчин и момчето ти — бъдеще има да пазиш. А също и това — посочих с палец зад гърба си, където беше килимът с портретите. — Честта на твоя прочут род! Значи и минало ще спасяваш. И ако твоят живот и смъртта ти се съкратят помежду си, няма да останат празни нули, а минало и бъдеще ще ти съпровождат паметта. Вярвам, твоят музей ще се запази и в него ръката на бъдещето ще присъедини лика ти към славното минало на рода Бостанджи. Ти питаше, Садък ефенди, за причини. Като знаем условието, с което си белязан в тая трудна задача, ти нямаш възможност да живееш, но имаш причини да умреш. Това разбирам аз под „причини“. Не какво си сторил, какво смятат и са наредили другите — то е свършена работа. А личните ти основания за избор и решение, което, за зла участ, трябва да вземеш…

Аз още можех да продължа подлата си казуистика, но Садък Бостанджи ме прекъсна:

— Рашид ага ли ти каза да ми говориш за рода?

— Откъде накъде Рашид ага?! — обидих се от това подценяване. — Не трупай всичко на него! Ако не е той да сдържа лудите, досега да са ти запалили къщата. И в суматохата всинца ви да избият. Но властта не може да разреши своеволия на тълпата. Инак още има мераклии. И сега един от тях стърчи пред портата ти.

— Кой е той? — наостри уши домакинът.

— Кайзо. Сигурно го знаеш.

— Това му е работата — с отвращение рече Бостанджи.

— Като го споменахме, ще те питам нещо. Случвало ли се е — погледнах го изпитателно — някой противник на властта тук да е бил убит.

— Тук няма противници на властта! — тросна се той.

— Е, няма! И ти не си бил, услуги си й правил, пък случайно си станал.

— Не знам! Постоянно ме нямаше. — Садък Бостанджи май подозираше, че го провокирам.

— На теб, господине — казах с ръка на сърцето, — никой не може да ти навреди повече. Не те питам със зъл умисъл. И за мен Кайзо е опасен, както за теб. Искам да му разбера адетите.