Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Тъй значи — ако повторно кръшнех, чакаше ме музеят на Кайзо. Тая възможност ми се видеше повече от сигурна след пресните събития. Втората беше да си свърша задачката, да умре Садък Бостанджи и тогава… Тогава пак можеше да ме премахнат, ама все пак… Нищо ново не измислях, тия два пътя си ги знаех отпреди. Абе, няма ли нещо трето помежду им, питах се. И да не е път — пътечка да криволичи?

Откакто се бях закачил в тая история, всеки ме лашкаше накъдето му скимне. Кайзо ме давеше, Рашид ага ме насъскваше, капитан Мюмюн ме плашеше, Садък Бостанджи ме хокаше… Пък аз бягах като някоя мравчица от единия към другия. Нали си виждал как дете си играе с буболечка. Сложи то клечица пред нея и тя мръдне да я заобиколи, ама клечицата отново й заприщи пътя. Тича буболечката запъхтяна и си мисли, че кой знае какви подвизи върши, но движението й — според клечката. Докато на калпазанина му омръзне и я смачка с крак. И моето положение беше подобно. Ако си помислиш, аз фактически в нищо не се намесвах, само си променях посоката за бягане. А трети път нямаше да се открие, не си ли взема живота в ръцете. Ама как да се намеся? Как?! И вълкът да е сит, и агнето да е цяло…

Рашид ага ме навести надвечер. Още лежах и се надигнах при появата му.

— Стой, стой! — спря ме той да не ставам и приседна на кревата до мен.

Тъй — кълка до кълка си поприказвахме, без да се гледаме в очите. Неудобно някак, но и разговорът не беше дълъг.

— Защо побягна, Демире? — скръбно попита той.

— Изплаших се — изпъшках.

— От какво?

— От две неща, Рашид ага — не чаках да ми тегли с ченгел думите от устата. — Най-напред от себе си.

— От себе си? Че защо? — с досада рече той.

— Ще ти призная, господине — отвърнах веднага, — че аз не вярвах в тая работа. До вчера не вярвах. Мислех си — ще занеса протокола и туй то. Е, ще подметна нещо — колкото да не е без хич. Обаче не излезе тъй.

— Ама какво стана? Какво ти каза? — трепна гласът на Рашид ага.

— Тоя човек е готов. Объркан е, изплашен е, смачкан е. Пред хора не смее да се покаже. Да беше отишъл някой тукашен, щеше да се скрие. Като си поговорим още — и писмо ще остави. Сигурен съм!

— Какво му рече? Разправи! — нетърпеливо се размърда сакатият.

— Даже не всичко, дето си говорихме. Малко му стигаше. По-каба излезе Садък Бостанджи, отколкото го смятах. Той и на вид такъв…

— Вярно е! — със злобна радост рече Рашид ага. — Само курназлъкът им голям. Ами ти защо се плашиш?

— Не разбираш ли? — впих пръсти в одеялото, сякаш изпитвах душевна мъка. — Не вярвах, че с дума човек ще убия. Пък то… Довери ми се той…

— Хе, хе! — отпусна се сърцето на моя учител. — Нали си приказвахме! Какъв ти е на теб тоя предател?!

— Деца има — промълвих.

— За децата му е по-добре бащата да свърши — безмилостно рече Рашид ага. — Ще пораснат, родът ще си остане. Инак — не се знае какво ще бъде…

— Заради рода, казваш? — погледнах го учудено.

Сякаш бе подслушвал мислите ми в джамията, ама не ги беше чул до края. И затова подмина въпроса ми.

— Добре си почнал! — рече. — От половината път няма да се връщаш. Нито друг ще пращам вместо теб. От какво още те е страх? От мене ли?

Замръзнах. Ама не защото ми улучи мисълта, а усетих, че се е повлякъл по моята въдица. Не я е налапала засега рибата, но забелязала е стръвта, харесала й е и мърда мустаци да я проучи. Дано не я подплаша.

— То не е и страх — казах плахо. — Ей тъй — несигурност.

— Обясни!

— Ти сам не скри, Рашид ага, че може да ме излъжеш. Ама това не беше и толкоз важно за мен, защото, признах ти — не вярвах в целия твой кроеж. Вчера обаче, като излязох от Садък Бостанджи, помислих си: защо да плащам стока, дето няма да я получа?

— Бързаш, търговецо — скърших му кефа. — Не помниш ли, че не съм обещавал?

— Да, де. Затова — измънках.

Предпазлив беше Рашид ага да разкрива своята част от сделката. Принуди ме пак аз пръв да изплюя камъчето. И тъй като доста остро беше то, с най-мекия си глас прибавих:

— Докато не видя Ибрахим Октай мъртъв пред себе си, Садък Бостанджи ще е жив.

Нищо ново не му казвах всъщност, нов трябваше да е неговият отговор и аз се напрегнах да чуя. Не го ли притиснах прекалено дръзко? Няма ли да ме сиктирдоса? Той се бе замислил — също си правеше сметките.

— За какво се пазарим? — попита.

— Кой да е пръв от двамата, Рашид ага — отвърнах услужливо. — Да можехме в една торба да ги вържем… Ех!

Той едва-едва се усмихна на зловещата ми шегичка и поклати главата си. „Тъй е! Да можехме…“ — искаше да рече това леко движение, а устата двойно го потвърди: