Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Кайзо, аз съм ти приятел!

— Де, гиди, де! — изрази той съмнение.

— Приятел съм ти! — потвърдих. — Не ставай будала! Не само ще ти дам моите пари, а ще ти кажа нещо — злато ще пипнеш.

— Какво нещо? — заинтересува се говедото.

— Докторът жълтици даде ли ти? — издевателски попитах. — Пък ти най-много лекува стареца.

— Ти гледа. Лекувах го! — гордо се съгласи той.

— Ама пендари взе ли? — пак лиснах масло в огъня.

— Де, гиди, де! — с нехайна закана отвърна Кайзо.

— Такъв куп! — отчаяно размърдах окованите си ръце. — Не знаеш…

— Не знам ли?! Не знам ли?! — зло рече гигантът. — Кайзо не могат го мина! А-а-а! — И тоя път той намеси в гнева си майката на доктор Октай.

Слисах се. Не можах да изненадам Кайзо и да го спечеля някак в последния момент. Очевидно той знаеше за подкупа. Иначе щеше да пламне като борина, а моята новина лизна само кората на това сурово дърво. Явно бе, че и докторът не му е давал от плячката. Значи някой му беше казал — някой от тримата в кабинета на кмета. Кой от тях? Не се съмнявах, че е Рашид ага и че всъщност той бе почнал да изпълнява своята част от договора помежду ни. Разправил е на Кайзо за златото на Асие ханъм, насъскал го е срещу доктор Октай. Сигурно следобеда е станало, когато аз трябваше да направя своята крачка към главата на Садък Бостанджи. Рашид ага беше честен към мен, ами аз?! По-подъл от подлеца излязох. Поне в неговите очи…

Докато говорехме с Кайзо и докато тия мисли светкавично минаха през главата ми, бяхме стигнали кованата порта към двора на конака. Но дангалакът ми хласна врата да продължавам по зашуменото пътче нагоре. Какво ли и мен да е отписал Рашид ага?! Друго да е избрал за своето отмъщение! А доста знаех за козните на тримата управници. Къде да ме дяват?! Най-лесно беше да се отърват от такъв като мен, дето ни паспорт има, ни някой ще го подири. Господи Боже! От страх краката ми се вдървиха, но Кайзо помагаше. Ту ме тикне пред себе си, ту ме повлече да не изоставам. Минахме край някакви плетища, нагазихме в джунглата от буренаци. Тук ще ме затрие, рекох си. Това е.

Той обаче не бързаше, замъкна ме до един сайвант, останка от стопанските постройки на чифлика. Откачи фенер от гредите, запали го. На тъмно не може ли да ме заколи? — попитах се, но докато му задам същия въпрос, Кайзо ме гътна по корем, затисна ме с могъщото си коляно. И взе да връзва нещо на ръцете ми, по-скоро, на белезниците, дето ми се впиваха в китките. Излезе, че е дърво, прът, към три метра дълга дряновица. Пипаше сръчно — точно както опитен касапин дере някоя овца. После вдигна фенера с едната ръка, хвана пръта с другата и ме потегли след себе си. Можеш да си представиш, че трябваше да вървя гърбом и аз заскачах, оплитах се в стебла и корени, падах, но гигантският паяк ме мъкнеше като мушица из собствената си паяжина. И все пак успях да викна:

— Къде бе?!

— Рекох ти — в музея! — заля се Кайзо в катърския си смях.

— Какъв музей бе?!

— Ще видиш! — отвърна той през нов грухтеж и цвилене.

Страшно предчувствие изправи космите ми. В топлата нощ ме лъхна вонята на старата отходна яма. Бяхме стигнали брега й и Кайзо остави фенера на земята, с две ръце вече натисна пръта, смъкна ме на колене. Дървото болезнено се врязваше в гръбнака ми, не можех да мръдна. А моят палач, както ме държеше тъй, пак запали цигара. Не искаше да ми скъси мъките, оставил ме беше да изживея докрай ужаса от предстоящото давене. Добре ме беше подредил — наведен напред, с глава на метър от гнусната повърхност.

Но не само за мен мислеше Кайзо, а и за себе си. Нужно му беше да си изкаже мнението, да си изрази възгледите като всеки жив човек. За всички ни това е важно нещо, някои глава губят, за да ги чуе светът. Пък на Кайзо туй рядко се падаше, кой го слуша него какво мисли и разсъждава. Той беше по изпълненията, по слушането и служенето. Ама сега имаше власт над мен. Не биваше да изпуска случая да си покаже и ума. И тъй като други наоколо нямаше, аз му бях и публиката, и жертвата.

— Тѐ го тѐ музеят — рече той и се разкикоти. — Който е имал да оставя нещо от себе си, тука го е оставил! И прост народ, и везири! Тъй ли е?

— Сигурно — проскърцах жално. — Недей!

— Туй остава от човека, Демире-е! — важно проточи великанът. — Какъвто и да е бил, туй най-дълго трае! Тъй ли е?

— И друго остава, Кайзо… Ох!

— Какво друго? — разсърди се той, че имам да допълвам.

— Добрите дела… Кайзо! Недей! Молим те! Направи добро… Докато съм жив, ще моля Аллах… И на децата си ще кажа… — издумах аз наведнъж, до последния грам въздух в дробовете си.