Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Ето тук, в отношението към властта, виждах втората негова колебливост. На приказки ако гледаш — бунтуваше се срещу нейното всемогъщество, срещу насилието и блюдолизничеството, които са й двете патерици. Оскотявали били хората от притежаването на власт! Но зад тия приказки подозирах робската завист на ония, които завинаги са лишени от власт. Охулването и дърдоренето на тъмния, безименния народ. Подозирах също страх и трепет, най-вече трепет, пред нейната сила и нескончаемост.

И си мислех, че тая неустановеност може да излезе цепнатинката в душата на Бостанджи. Дамара в камъка, който диреше Рашид ага. Само че трябваха специални условия, трябваше и опитен душевадец — подъл и жесток. Да изолират примерно Бостанджи някъде, тъй че да не вижда той ни жена, ни деца, но да знае, че ги тормозят, че са ги прогонили от къщата и още сто бели им готвят. И на тоя фон да го попитат за начало: „Представяш ли си, Садък ефенди, прадядо ти да беше получил катул-ферман от султана, тайна смъртна присъда, проводена по пратеник? А накрая в нея да пишеше, че не друг ще я изпълни, а му се възлага сам да си сложи примката. Щеше ли да иска обяснения, да роптае и да се дърпа? Никога! Щом властта го иска, значи е потребно. Единствено щеше да е благодарен човекът, че му се оказва честта до края си да служи. Тъй би постъпил твоят прародител, дето толкоз се гордееш с него, че чак гащите му си закачил на стената. Добре си сторил, похвално е, ама ти защо се дърпаш, като сме ти създали даже облекчение? Какво е то ли? Ами това, че ти обясняваме причините, както на твоя прадядо въобще не би се случило. Предател си — всички го знаят. Може да не са те подкупили, може да не е било със зло намерение, може само да си прибързал с тегленето на депозита, защото парите много са ти трябвали за твое лично употребление. Ама резултатът е един — предал си ни предците, дето са захванали това дело, предал си сносния живот и на неродените още наши деца. След дъжд качулка ще е да връщаш сега парите. Независим експерт, господин Демир Папазоглу, извърши стриктна проверка на твоите злоупотребления и ти донесе протокола на крака. Какво повече искаш? Да оставим предател и крадец да ходи между нас?! Да сее заразата си? Не бива и не може, защото като загуби властта вярата си в някого, той все едно е умрял. А между «умрял» и «все едно умрял» разликата не е голяма. Помисли! Вземи пример от дедите си! Направи тъй, че народът да каже: всички Бостанджи бяха достойни мъже, хора на дълга. Е, един от тях сбърка, но има смелост и доблест да си изкупи грешката. И така той се изравни с останалите. Ако не си могъл с живота, Садък ефенди, нареди се поне със смъртта си между твоите предтечи. Та внуците ти един ден с чиста съвест да окачат и твоя портрет на оня килим в стаичката. Мъж бъди! Бостанджи бъди! Не забравяй авторитета на властта — твоите хора за него живееха и там им беше честта. И ако не за друго, за честта на рода си умри!“ И прочие, и прочие.

Цялата тая постройка около Садък Бостанджи сигурно ти се вижда паянтова. Разбирам те, защото рядко ще срещнеш човек, който да се реши да изтрие петно от родовото име със собствената си, доброволно приета смърт. Но тогава такъв градеж градях в главата си и ако мислиш, че бърках за Бостанджи, за моя акъл може да съдиш. Това смятах, че е капката, дето ще разяде камъка, ще сломи волята на човека и ще го докара до самоубийството.

Само че не се канех да разправям за тая капка на Рашид ага, още по-малко сам да я цедя в мозъка на Садък Бостанджи. Смятах, че не съм способен. Нито толкоз вероломен се виждах, нито толкоз безмилостен. Освен това, доста време щеше да е потребно за подобно обработване. Чувал си сигурно за едно мъчение, казват — китайско било. Обръснат някому главата, вържат го на място и върху голото му теме пуснат капка да капе. В началото на човека нищо не му е, седи си, но след ден ли, след два ли той вече крещи от болка, невинната водна капка дълбае черепа, къса му нервите, докато в нетърпими мъки клетникът издъхне или полудее. Но за тая подла инквизиция се иска търпение и постоянство. Същото щеше да е и със Садък Бостанджи. И по-трудно. По-трудно се руши душата от месата и костите. Щеше ли той да допуска не веднъж и дваж в къщата си такъв мъчител, с неговите капки? И да му попива отровата, докато сърцето изгние?

Не, няма да стане, няма да съм аз, заричах се в стъмнената джамия и гонех от себе си ония детски очи, дето ме гледаха със страх и омраза. И друг път подобни погледи са падали връз мен, но прегърнатите деца на Садък Бостанджи ги помнех и помня, защото ми бяха първица. Те също прибавиха към омерзението ми от мен самия, за да се реша най-после — ще бягам. Нека ме издирват като убиец! Ако ме заловят — тогава ще мисля. Стигне ли се до съд, ще завлека в ямата поне един от ония, дето господаруваха в сарая на Али паша.