Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Щерката — каза след нея и покани да се почерпя.

Докато отпивах от чая, започна да ми става зле. Пот рукна ненадейно отвсякъде, въздухът ми намаля, а на гърдите легна наковалня и трима цигани пердашат ли пердашат по нея. Сърцето рипа навънка, гърлото едва го държи и такава умора изпитах, отмаляване, че чашката заигра в ръката ми. Запарката беше много силна, и това сигурно се прибави, но главното е, че изведнъж се сетих за какво съм дошъл в тоя дом. Не че го бях забравил, но откакто прекрачих прага, го бях дръпнал настрани, а сега то се отвърза и копитата му прохлопаха през мен. Чудно кое го освободи — портретите по стените ли, девичите гърдички ли, но в целия ми ум не остана кьоше да скрия истинските си намерения. И организмът ми се възбунтува от тая безизходица, разхлопа се като развалена машина.

Преди да дойда си бях намислил как да пристъпя към Садък Бостанджи, но щом го видях, поведох се както дойде по случайния разговор. Сега подгоних разпръснатите думи, защото отлагането не можеше да ме спаси. Докато ги строявах, докато изчаквах да ми мине слабостта, малко се бях разсеял и вяло слушах домакина.

— Не вярвам — приказваше той и сладко посръбваше от чашата, — не вярвам ние да сме донесли това нещо. Преди да вземем гръцкото царство, доста сме се увъртали край него и бая работи сме прихванали. От хамамите 55 55 Баните. до имамбаялдъто. Същото е било сигурно и в държавиците, дето са кръжали наоколо. Сръбската, българската и тям подобни. Заварили сме го, не е наша вината.

— Кое, господине? — продумах унило.

— Как кое?! — раздразни се Бостанджи, че не го следя внимателно. — За земята и властта говоря. Всичката земя е била на императора, после пък — на султана. Може да ти даде, ама може и да си я вземе. Награда е била тя, а не право и вечно притежание на рода. Със служба се е заслужвала и затуй службата е била по-важна от нея. Пък службата значи власт. От едного изхожда, към едного се връща, ако ще през хиляди ръце да е минала. Като няма друго, властта става всичко. Тя е майка и баща, тя реже и снажда, тя дели и събира! От какъвто род да си бил, каквито и заслуги да е имал баща ти и баща му, махнал ли си се от властта — нищо не си! Тя дава знатност, тя дарява почит и богатство. Ето защо, момче, за род не ми говори! Пара не чини името, не стои ли власт зад него. Тъй е било по земите на двете империи, туй е и останало. Като закон Божи го пренесли хората в сиромашките си държавици. Това знаят, това са научили. Щом е власт — по корем пълзят. Отпусне ли ги — измамват я. Хем е омразна и се боят от нея, хем всеки тайно си мисли: „Дай ми власт — пък друго не ща.“ За хора не ставаме, за властници ни бива! Без власт не може — вярно е. И не съм аз против всяка власт, както си чул да говорят, ами душата ми се пука, когато… Кому ли говоря?! — не се доизрече Бостанджи. — Защо ли си хабя думите?!

Той млъкна, оскърбен от оклюмалата ми физиономия, бутна чашата настрана и зачука с два пръста по масата. Биеше като барабанчик пред войнишки строй. Погледнах го учуден. Същото нещо тактуваше чичо Щерю, кога го хванеше съклет или го обореше неприятна мисъл. По навик, несъзнателно го правеше. Откъде двамата бяха чули тоя ритъм? Откъде? Откъде? — заби като втори барабан в главата ми безсмисленият и безответен въпрос.

— Не знам къде е на ряпата коренът — рекох. — Султанът ли е виновен, друг ли… Властите се сменят, хората остават същите. Едно научих — срещу ръжен не се рита.

— Какво ли ще кажеш! — спря марша Бостанджи. — Нали си опашка на властта!

— Ако съм опашка — отвърнах, — то ще е гущерова. Видят ли зор, най-напред мен ще откъснат.

Той махна с досада, сякаш искаше да каже: „Стига! Тъй говорите всички службаши.“ Но и аз не го оставих да си отвори устата. Разкопчах чантата.

— Остави какво е било и ще бъде, господине — подадох му тънката папчица. — Загазил си.

Той мигом прочете листа и го хвърли пред себе си.

— Ти ли подписа тая подлост?

— Защо подлост? Кое не е вярно? — вдигнах дебелите си очи.

— Ни думица! — просъска Бостанджи. — Какви са тия хотелски бележки?

— Ти си знаеш. В описа стоят.

— Пробутали са ги! Друго не се сещам…

— Ти не се сещаш — рекох, — ама те се сещат. Слухове ходят…

— Какви слухове?

— Разни… На приятел си бил плащал, в хотел си го настанил…

— Кой приятел?

— Близък сигурно, щом пари си давал — погледнах го нагло.

Покрай носа му жълтата кожа порозовя, ноздрите трепнаха и той изведнъж скочи, откачи ятаган от стената.