Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Вярно — прочути — съгласи се той. — Защото все във властта са се отривали. Три-четири поколения. Мен и сина ми не ни брой. Слуги на властта, лице на властта, десница на властта.

— Е, това имах предвид. Целият род… таковата…

— Властта не прави род! — припряно рече Бостанджи. — Родът е яко нещо, а властта отминава. И добро да прави, лошото по̀ се помни.

— Неблагодарни са хората — въздъхнах лицемерно.

— Не е въпрос до благодарност. Пикая аз на хорската благодарност! Хващаш ме, момче… — позабави се той какво да каже, — хващаш ме, където не трябва. С празни ръце като седя, и затуй размишлявам.

Доволен бях, че се закачих на такъв разговор. Хем поне с малко отлагах коварната си мисия, хем очаквах човекът да поразкрие лицето си. До тоя миг бях установил, че отпуснатият на вид Садък е нервен и рязък.

— Родът прави хора, властта — службаши! — отсече домакинът. — Я ми виж къщата! Строена е от дядо ми — и баща ми живя в нея. Ама техен дом не е била. Домът им беше в конака или горе — у Али паша.

— Какво й е на къщата? — възпротивих се предпазливо. — Хубава ми се видя, закътана…

— Зависи с какво мериш — нетърпеливо ме прекъсна той. — Да видиш на Европа замъците — друго ще приказваш. В тях родове са ставали и хора са очувани. Родът вирее върху имот, момко! Върху собствена земя — е-хей, доволно много. Сам да си господар на нея, свободен като птичка! Единствен Аллах да е над главата ти, а не някой гурелив мюдюрин. Така се става човек, да знаеш! Ако не изведнъж, малко по малко родът ще го отгледа. Ако беше тъй, нямаше да се свивам пред ония кучета и влечугото Рашид да ми плюе в паницата!

„Ето къде го стяга чепикът — че малко е наследил!“ — погрешно го разбрах и се разшавах предупреждаващо, защото аз бях пратеник точно на кучетата и влечугото. Но не се озъбих, още ми трябваше да чуя и рекох:

— Къде толкоз земя, че всички да станат хора? Картата няма да стигне. Пък и замъци да строим отгоре!

— Не е нужно — усмихна се кисело Садък Бостанджи. — Като се завъдят тук-там първите, другите гледат, ослушват се. Пример вземат от независимите и гордите. Сещат се, че и те са човеци, че и тям се падат права някакви. Па като му дойде времето, вземат ги, отвоюват ги. Зрънце по зрънце! Не да целуват скута на първото заптие!

— Срещу кого се бунтуваш, господине? — погледнах го право в зениците. — Нали вашите са държали властта по тия места толкова години. Те ли не са могли да вършат каквото искат? Те ли са били потиснатите и сплашените? Хората техния скут са целували и властта всичко им е давала.

— Голата власт всичко дава, но нищо не оставя! — веднага ми отби оръжието домакинът. — Затуй най-страшен крадец е сиромахът във властта. Падне ли му калъчката, где що има — плячкосва го, че да се осигури за после.

— Властта е техният имот — подкрепих го. — Такива са всички политици, дето ламтят да управляват.

— Да! — хареса приказката Бостанджи. — Ама туй е имотът на дявола. Синорите му са два. Към горната страна — раболепие, към долната — тиранство. Става ли човекът човек между тия граници? Който е вкусил хляб от нивата на властта — все е оскотял!

— А рода̀та? — врътнах глава към портретите.

Човекът не се засегна от моето предизвикателство, замисли се, като триеше с пръсти слепоочията си.

— Все едно дали си везир или кърсердарин в последното село — рече. — Туй е верига — всяко звено еднакво трябва да държи, че да си върши работата стопанинът. Послушание, унижение, насилие — в това му е якостта.

— Кой знае! — отвърнах хапливо. — Къде е на камилата опашката, къде е на магарето оното! Ами простият народ? Ами раята някога в империята? И те ли са от веригата?

— Подобни са, ако не и същите — упорито каза Бостанджи. — Кого да гледат, от кого да се учат? Властта държи един калъп и най-изгодно за нея е да сече хората еднакви като мангъри. Случайност е дали в калъпа ще капне злато или черен бакър. Та и моите така. Властта им е дала дом. Могли са две думи да напишат на челата си: „Слушам и служа!“ Това съм наследил и аз от рода — послушание и подчинение. Е? Кажи, господине, каква заповед носиш.

— Като си говорим тъй, не ми се видиш от най-послушните — отклоних внезапния въпрос. — Май си против всяка власт. И дразниш хората.

— Не съм против всяка власт… — почна Бостанджи, но вратата се открехна и в стаята влезе девойче с табла в ръцете.

Беше към петнайсетте, момее се. Носеше шалварки до петите и блузка до китките, а под блузката напъпило — като недозрели смокинки. Остави то чашите, чинийка с курабии и пак тъй безшумно плъзна навън, както се появи. Мазно ли го погледнах, не биваше ли то да поднася, но бащата се намръщи.