Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Не се разделихме веднага, до обед Рашид ага ме напътства, както майстор чирака си. А към пет часа, щом поомекна малко слънцето, файтонът ме откара до къщата на Садък Бостанджи. Като жертва бях тръгнал, ама като палач идех тук…

Отвори ми момченце, към десетгодишно, и доверчиво ме пусна да вляза. Приклекнах да се изравня с главата му и лигаво рекох:

— Иди, юнак, доведи татко си. По работа го търся.

Момчето припна по стълбите, а аз се изправих и огледах дворчето. То бе подредено и шарено като детска картинка. Цветя разцъфтели, чемшири покрай дувара, кладенец с мраморно гърло и красив железен обков. До къщата — асма, под нея маса с весела покривка на бели и червени квадратчета. Калдъръмените пътечки поръсени и току-що преметени, пчели жужат, въобще местенце уютно, нагласено за тихо семейно щастие.

Първо се показа детето — теглеше за ръка баща си, като че играеше, и двамата застанаха пред мен хванати. Садък Бостанджи минаваше малко четиридесетте и на външен вид ме разочарова. Възпълен мъж с мазна коса и бледо лице, надупчено тук-там от някогашни младежки пъпки. Не знам какво бях очаквал — да е наперен като везир ли, да е властен като онбашия 53 53 Нисш полицейски чин. , но ми се видя каба 54 54 Пълен, но неиздръжлив човек; мек, мекушав. човек, овехтял от домашно премятане. Може би защото го сварих неподготвен — по риза, с развлачени дочени шалвари и избелели папуци на босите крака. Бях поздравил и нищо повече, тъй че той попита кой съм и кого диря.

— Демир Папазоглу се казвам — отвърнах. — От кметството ме пращат.

— Тъй ли?! — с неприязън рече Бостанджи. — Не те познавам.

— Нов съм. Затуй.

— Е? По каква работа? — побутна той момчето да върви.

— Тука ли ще приказваме? — вдигнах аз служебната чанта, която висеше в ръката ми.

Домакинът махна да се кача при него, пропусна ме навътре в къщата. Тя също ме бе разочаровала. Като са били управители на Алипашовото имение, като са давали властници на градеца — смятах кале да са вдигнали. А къщата приличаше донейде на Парашкевовата в Пазарджик. Пак от двора води стълба към чардаче, само че двойна и стъпалата повечко, тъй че долният кат съвсем излязъл от земята. И по-обширна, да кажем — не съм броил стаите. Отвори врата Садък Бостанджи, вкара ме в една от тях.

Втрещих се като коза в аптека. От разговора после разбрах, че откакто се върнал след несполуката по делото, стопанинът почти не излизал от тая стая. Той сигурно и спеше там, защото в ъгъла стояха засрещнати две отоманки. Но преди да седнем на тях, аз обиколих стените, притиснал чантата до гърдите си. Те бяха покрити с килими, а на килимите накичено какво ли не.

Най-напред оръжието ми грабна окото. Половин дузина ятагани висяха там, ками, кръстосани пики, бойни брадви и боздугани с гладки или назъбени глави. Следваха древни пищови с дръжки като топузи, пушки кремъклийки, пушки иглянки — и едните, и другите отрупани със сребро и седеф. В средата, на най-видно място сред тая колекция, стояха портретите. На брадати мъже със свъсени вежди и пискюллии фесове на главите. Тук-там на някои от тях лента кръстосваше гърдите, а до нея — забоден орден. Тия ордени и лентите можеха да се видят веднага — и те красяха килимите заедно със султанските фермани за връчването им. В рамчици поставени. И две-три дрехи събираха прахта на къщата. Проядена от молци шуба, подарена не знам кога си от не знам кого си, униформа на някогашните бостанджии. Усукана чалма, елек, извезан със сърма, и бухнали копринени гащи. Оставаше някой стражник да надене одеянието, па да грабне желязо от стената и ме попилее, дето закачах потомъка му.

Той ме бе оставил да разглеждам, бледа усмивчица играеше на устните му.

— Ашколсун! — рекох по едно време. — От рода ли е?

— Каквото се е запазило. Като нямам работа, подредих го — малко небрежно отвърна Бостанджи.

— В музей трябва да се покаже.

— Бих го дал, ако някой се интересуваше.

— Защо?! — възкликнах пресилено. — Славен род трябва да е бил.

— Род! — изкриви уста потомъкът. — Няма такова нещо.

— Как?! — почудих се. — Я какви медали е носил!

— Давали са ги на нисшите чинове. Като натрупат годинки.

Не го разбирах. Защо е нагласил изложбата, като говори тъй пренебрежително.

— Аз кафе не пия — прекъсна темата Садък Бостанджи. — Ти чай искаш ли?

Кимнах, показа се той навън да поръча, но като седнахме на отоманките, не побързах да отварям чантата.

— Не съм тукашен, ама съм чул едно-друго — върнах се на предишното. — Поне прочути са били вашите, ако не и славни.