Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Съсичам те! — изхриптя. — Не позволявам в тоя дом да ни кепазиш името!

— Сечи! — въобще не се изплаших. — Ще ме куртулисаш 56 56 Освободиш, облекчиш. да не се разправяме. Друг ще дойде обаче…

Даже се извърнах да го видя, защото Бостанджи стоеше малко настрана от мен, вдигнал ятаган пред килима с портретите. Изглеждаше като последен воин, останал да брани честта на мъртвите си родственици. Веднага си го помислих това нещо, защото и друго бях забелязал. Не каза, както си е редно: „няма да ми петниш името, моето име“, ами „нашето, на всички, дето го носим“. И си направих заключението, че Рашид ага не ме е измамил за оня стар слух. Как някогашното бостанджийче услужвало на бостанджибашията. Инак щеше ли Садък да хваща оръжието, ако не се бе сетил за тъмното предание. Болно го бях ужилил с моя намек. Но същевременно ми дойде на ум, че Рашид ага главно това е целял, като ми разказа старата история. Чрез мен допълнително да засегне и унизи обречения.

— Не ща да знам — рекох рязко — за какво си харчил парите си! Друго има да приказваме.

— Махай се! — Садък Бостанджи захвърли ятагана и той звънна на пода. — Свърши си своето… Хайде!

— Не съм го свършил — отвърнах. — Искам да си вървя, но не мога.

И пак пъхнах ръка в чантата. Знаеш ли каква диващина бях намислил? Отделно от съветите на Рашид ага. Приготвил си бях едно въженце — и клуп му стегнах в единия край. За бесене. Смятах, като му дойде времето, да го извадя и да го хвърля в краката на жертвата. Сама да се досети тя какво й е отредено. Хем се бях писал сред палачите, хем не ми стискаше дупцето. Мислех, по-лесно ще е да подам въжето, отколкото да река: „Обеси се, господине!“

Но може би се забавих малко, защото домакинът мина от другата страна на масата и се заразхожда между отоманката и вратата. Червенината и гневът още не бяха паднали от лицето му, примесени и с любопитство след неясните ми думи.

— Не видиш ли, момче — почна той, — за кого си се закачил? Всяка власт е лицемерна и двойствена. Едно говори, друго върши. Едно я боли, за друго плаче. Ама нашите тук, от простотия и неопитност, съвсем са се забравили. Отдалеч им личи природата. Виж кметството! Хем е там, където трябва да бъде, хем не е. Легнали са горе на кълка — зияфети си правят и команди раздават. Предупредих Хуршид Яха. Не свалят ли ключа от склада ми, в столицата ще пиша. Какво правят с имота, дето държавата го е нарекла за сиропиталище. Самия Хуршид Яха виж! Уж кмет, пък Рашид му дърпа конците като на парцалена кукла. Всичките им работи са такива. И не мога да разбера с какво аз им бъркам в задника. Да бяха ония пари — досега да съм ги върнал, ако не бяха посегнали на търговията ми. Стока стои вътре, но те увесили катанец, пазвантин сложили — не мога да припаря. Кажи им, че дело съм завел в Алтънтепе за това своеволие.

— Добре — продумах и измъкнах ръка от чантата.

Не ми стигна куражът да обявя в миг грозната истина, взех да опипвам джобовете си, уж цигари търся. Извадих най-сетне кутията, запалих.

— Едно ми признай! — продължи той. — Каква е причината за тия уюни? Ако я знам, ще изгладя гънката…

— Достатъчно е, че си ги натиснал за конака — прекъснах го. — Достатъчно е да ти искат главата.

— Не е то! — не обърна внимание Бостанджи на последните ми думи. — Впоследствие ги заплаших.

— Хубаво знаеш — рекох. — Имат те за крадец и предател. Как да отгатна други причини? И тия стигат. Може високо да си им се виждал, яд да ги е било, пък сега си им паднал в ръцете. Защото и ти грешки си сторил, и на рода ти карез гонят.

Садък Бостанджи въздъхна, грапавото му от пъпки лице пак си бе върнало бледнината.

— Складът е нищо — допълних. — Ще ти вземат къщата — децата ти на улицата ще изхвърлят. Доста си ги разлютил.

Известно е, че зло куче много не лае. Промъкне се тихичко, па ти сръфа баджака. Мисля си, че Бостанджи бе човек чувствителен и уязвим и по тая причина избухлив и остър на приказка. Твърде често меките хора тъй се бранят от света — наежени с бодливи думи и псувни. Ама защото нещо ги е уболо дълбоко, по-дълбоко, отколкото се вижда, а те с нищо не могат да отвърнат освен с ругатня и празна закана.

— През трупа ми ще минат! — ядно рече той и посочи вратата. — Рода ми няма да надвият! Ще отсека някому ръцете, пък след туй да ме бесят. Нека се разчуе!

— Тъй е, господине — изправих се и аз. — Само труп ще ги спре да ти оставят имота. Да не закачат и децата ти. И нищо няма да се разчуе. Властта не иска шум и разгласяване.