Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— А какво иска? Да ме трепе ли?

Нито казах „да“, нито „не“, само наведох мрачната си физиономия. Усещах, че стопанинът ме гори с гневен поглед, очаквайки да отговоря. Но аз бях готов век да стоя така, докато той сам съобрази какво намекнах.

— А ти кой си? — не издържаха нервите му. — Млад човек, пришълец — как им стана мекере? Убиец ли си? Пари ли ти дават?

— Не е за пари — изпуснах сдържания си дъх. — Осъден съм с теб да говоря.

— Осъден? Да говориш с мен?

— Осъди ли някого властта — и въздухът, дето диша, е осъден — казах. — Всички край него. Докато тя не постигне своето…

— Не дрънкай глупости! — сряза ме Бостанджи. — Какво точно ти наредиха?

— Какво ли? — пак ми се разлупа сърцето и черна пелена падна пред очите ми. — Видиш ли това? — извадих въжето и го провесих пред мен в изпънатата си ръка. — На едно въже един човек може да увисне. Или ти — или аз! Прави му сметката!

Въздух не ми достигаше и аз се спуснах да изляза от тая сумрачна стая, вмирисана на старост и прах. Не само не издържах повече разговора със Садък Бостанджи, но изведнъж ужас ме поби от мъртвината на неговия домашен музей. Помътнелият метал на оръжията, излинелите парцали, закачени по стените, навъсените ликове на местните дерибеи и техните отменени ордени — гробовният техен лъх ми смрази кожата. И самият Садък Бостанджи ми се стори жив мъртвец, затворил се сам с призраците. Наистина — жив мъртвец си беше той, като знаех злобата на Рашид ага.

— Стой! Чакай! — викна след мен домакинът и май настъпи въжето, което бях повлякъл след себе си.

То се изтръгна от пръстите ми, но не спрях да го вдигам, изскочих на чардака и с разтреперани ръце се помъчих да закопчея чантата. В последния момент я бях грабнал. И тогава пак зърнах децата му. Облегната на стената, девойката бе прегърнала братчето си, а и то се притискаше гърбом в нея. Двете им глави стояха една над друга и два чифта черни очи ме гледаха със страх и омраза. Усетили ме бяха какъв съм. Миг задържах поглед на тях, защото баща им се появи на прага.

— Върни се! — викна той като на куче.

— Утре… Помисли! — проломотих и с разкопчаната чанта побягнах по стълбите, по пътечката, осеяна с калдъръмчета — навън.

Не било лесно и палач да си…

На утрешния ден обаче не успях да ида повторно у Садък Бостанджи. Ето каква беше причината.

С кочияша се бяхме уговорили да ме чака след час време през две улички в един кьор-сокак. И да ме върне с файтона в конака на Али паша. Само че аз не тръгнах към мястото на срещата, а точно в обратната посока. Без да мисля, по инстинкт, дето викат. Имах нужда от повечко въздух и движение. И докато вървях край стоборите, дойде ми на ум да подиря имама. Бях чел навремето някъде, че Божиите храмове давали убежище на преследвани, пък било и престъпници. Властта не смеела да посегне в светите места. Ама там не пишеше колко са седели вътре бегълците и какво е ставало с тях, като си покажат носа от храма. Въпреки тая важна празнина в познанията ми, надявах се имамът да си каже думата. Намерих го в джамията, разгеле — беше сам. Но преди да кажа нещо, той долови, че не съм в ред.

— Отдавна не си идвал, момко — упрекна ме меко. — Защо така?

— Грижи имам, ходжа ефенди. Неприятности — сведох поглед.

— Чух, че в кметството те взели.

— Точно затова.

— Рекох ти първия път още — върви си. Не ни познаваш адетите — боязливо каза той.

— Ще мога ли да остана тук?

— Следобедния си намаз взе ли? — на свой ред попита старецът.

— Не съм. Сега ще се помоля…

— Остани. Моли се — понечи да се оттегли той.

— До кога да остана? — задържах го.

— Докато затворя.

— До мръкване?

— И до мръкване — съгласи се имамът. — Ей там иди.

Беше ми посочил една ниша встрани — да не се виждам веднага от вратата. И на това бях благодарен. Като влязох в джамията, почувствах колко празна надежда е да се скрия под старите й сводове. С какво щеше да противостои благият и немощен дядка на кмета, на Рашид ага, на полицейския? Особено ако речеха, че ме подозират в убийство. В някакви древни векове властта може да се е съпикясвала от вярата. Ама в нашия век тя спирка не знае и не само в църквата ще влезе, а под юргана, дето спите с жена ти, се мушка, в сърцето ти чак прониква.

Хвала на моя имам в Съръбаир, че ме остави няколко часа сам в джамията. Не го употребих аз това време единствено за молитви. Размислих се за срещата ми със Садък Бостанджи и какво ще правя нататък. Не знам дали си въобразявах или налучквах нещо вярно, но тоя човек ми се видеше двойствен и колеблив в две посоки. Първата — за потеклото му. От една страна, на няколко пъти той подметна пренебрежителни, дори презрителни думички за своя род, от друга — явно бе, че уважава предците си, едва ли не ги величае, ако съдех по изложбата в стаята му. Недоволен беше нещо от тях, но допусках, че в най-интимното си мечтание иска да бъде като тях, ако си представим такова фантастично положение. А от какво бе недоволен? Че не са го направили независим човек ли? Ами туй въобще не беше в природата им, за да го иска от дедите си. Нали сам той каза, че на челата им пишело: „Слушам и служа!“ Все едно да се сърдиш на сливата, че не дава мляко. Тогава? Може би Садък Бостанджи съжаляваше, че родът му е изпуснал властта? Че не му я е предал заедно с кръвта си, както бе ставало няколко поколения. И вместо той да държи тоягата, същата тая тояга играеше по дирника му.