Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

До светия храм се бях довлякъл, отпуснат като джигер, но сега изведнъж мозъкът ми се изчисти от гадостта и голяма сила ми дойде. Надигнах се пъргаво, без да потърся имама за сбогом. Не смятах да ходя на пристанището. То не беше голямо, денонощна стража пазеше и трудно бе да се скрия. Да се кача пък незабелязано на параход, ми се видеше невъзможно. Мислех да отбича в Алтънтепе. То се намираше в посока на Джангер, до там бях ходил. Планът ми беше да стигна до сутринта баирите, да се смуша в камънака, а следващата нощ да додрапам до другото градче. Знаех, че железницата стига до него. Ще се метна на някой товарен влак, виках си, ще потъна в Анадола. Да ми хванат опашката!

Докато изляза от Съръбаир, съвсем се мръкна. Аз не вървях по пътя, а държах малко настрани — от предпазливост. А на оная постна почва главно един храст растеше, докъм четала ти стига. Жилав, само от бодли, не знам клек ли е, що е, но много мъчно се гази през него и за кратко време ми съдра крачолите. Едно предимство даваше — ако срещна закъснял пътник, лягам по корем сред трънака. В началото бях по-спокоен, защото си беше нормална нощ. Но щом отминах отбивката за конака, небето изсветля и изведнъж зад баирите изскочи една месечина като пита кашкавал. За беглец като мен — по-видело от ден стана. Отбих още от пътя, търся сенки да се притуля, но сянка хвърлям само аз и пристъпям сред бодиляка подобно щъркел.

Няма защо да усуквам — както се озъртах по едно време, видях горе на шосето великана. Дали от страх, дали лунната светлина го удължаваше, ама ми се стори, че не два, а три метра е щръкнал. И веднага търтих сред храстите. Късно ми дойде на ум, че като исках да изчезна, веднага трябваше да тръгна, а не да умувам в джамията. Кочияшът се е върнал сам, не съм се прибрал за вечеря и Рашид ага лесно се е досетил каква кройка съм скроил. И пратил Кайзо да ми разпори тропоските. Все едно дали от градчето ме следваше, или по пътя ме е засякъл, но ме беше оставил да се отдалеча достатъчно, за да си разкрия намерението.

Не можах да избягам. Той ме гонеше с мълчалива стръв, само чувам, че тръни пращят след мен и изсъхнали треви съскат, докато с един юмрук в тила ме просна на земята. И веднага ми изви ръцете, щракна белезници на китките. Признавам си, с това последното ме изненада. Не работеше Кайзо с подръчен материал, държавен инвентар му беше зачислен. Като се увери, че уловът е сигурен, той, представи си, седна на задника ми да пуши. То къде ли да седнеш сред ония бодили, но много ми стана унизително, че за стол ме употреби.

— Пусни ме! — изгрухтях отдолу.

— Ще ме караш да бягам! — доволно рече Кайзо. — Да те дебна и да си горя душицата за единия тютюн.

Като свърши цигарата, той ми подвикна да ставам, но аз не мръднах, да видим какво ще прави. Нищо хубаво не направи дингилът, а ме сграбчи за глезена и ме повлече като отсечена вършина.

— Стой! Очите ми извади! — изпищях веднага, защото храстите ме задраха, все едно си пъхнах главата в чувал с котки.

И тоя път самичък се изправих, хрисимо вървях с Кайзо до мястото на екзекуцията ми.

— Къде ме водиш? — попитах, като излязохме на пътя и тръгнахме обратно към града.

— В музея — захили се той.

— Какъв музей? — рекох недоверчиво.

— Голям. Ще го разгледаш — охотно отвърна гигантът.

Млъкнах, заспъвах се из трошляка на невалираното шосе и след малко пак подхванах:

— Не си прави майтап, Кайзо. Пусни ме! Имам малко пари в банката — ще ти ги дам.

И на това бях готов, защото нищо добро не очаквах, пък все тая в музей ли ще ме карат, на опера ли. А най-вероятно, мислех си, при онова трио в кабинета на Хуршид Яха. А там весела песничка нямаше да ми пеят.

— Щом са малко, не ща! — отказа след минута Кайзо. Изглежда, бе обмислял предложението ми, и друго подобно нещо се беше сетил, защото ненадейно се ядоса: — На Кайзо все малко, все малко! А-а-а! — обърна се той с псувня към някакво множество от несправедливи хора.

— Прав си! — подкрепих го. — Не бива на голяма булка малка затулка.

Великанът се разсмя — гневът и смехът му се сменяха лесно и неочаквано. Доста неприятно се смееше — запомнил съм го, защото оная нощ му се наслушах. Не знам, чувал ли си как катърът общува със света. То не е цвилене на кон, не е рев на магаре, а от смесицата избива нещо трето, приличащо повече на грухтежа на див шопар. Подобни звуци издаваше и Кайзо, когато нещо го разсмееше, но със сигурност не мога да кажа конят, магарето или глиганът преобладаваше.

Не мисли, че с него си бъбрехме непрестанно, като на разходка. Чувствах се аз като овца, водена на заколение, и от време на време проблея нещо — да умилостивя касапина. Отвърне той строго, побутне овцата да върви в правия път, а тя пъшка, крета отпреде му, докато пак се излъже да моли. Като наближихме отбивката за конака, викам му: