Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Остави дрехите и се махай! Сам ще се оправя.

Той потъпка като спънат кон, пък почисти едно местенце на гредите, положи дрехите и си тръгна. Едно, че не бих изтраял да ме докосва оня ден, но също тъй не исках да ме види гол и необрязан. Ще пита, ще разправи и току-виж нова вихрушка ме запрати тоя път за вечен експонат в Кайзовия музей.

Предполагах защо е омекнал. Рашид ага май здравата го беше насвил. Вероятно той му бе заповядал да ме залови и да ме сплаши. Може би да ме побие мъничко. Не вярвах да е наредил тъкмо с ямата да ме стряска. Даже после съобразих, че не е бивало да ходим там и то си беше чисто Кайзова идея. Допусках също, че и великанът нямаше да ме дави, ако стоях мирен. Щеше да се задоволи да ме държи надвесен над лайняното тресавище. Ама той разсвирепя, като го фраснах с главата и побягнах. Превишил си беше правата Кайзо, но, от друга страна, излизаше, че и сам съм си навлякъл наказанието…

Говоря ти тъй неопределено, защото с дума не се оплаках на Рашид ага. Опасно беше и унизително. И той не отвори уста да ме пита и да се извинява. До края мълча като бълха в гащи и тъй затвърди съмнението ми, че съм нагазил в голяма тайна и че в кметството се вършат зловещи работи. Ще ти кажа какви. Но от гаврата с мен имах и полза — същия ден вечерта Рашид ага бе по-отстъпчив, отколкото се надявах. Това беше неговото извинение.

Мих се тогава с кладенчова вода, загърнах се в един пищимал и притичах до банята, която бе отделна куполеста постройка, почти долепена до главната сграда на конака. Парих се там, търках се, а като излязох, един слуга, сприятелили се бяхме малко, ми донесе бинт и риванол. Превърза ми раните по ръцете. И тихомълком се вмъкнах в стаичката си. За ядене не слязох и въобще два дни хляб не турих в устата си. Само вода пиех. Легнах облечен и се замислих.

Помнех всяка Кайзова дума от изминалата нощ. Като че не глупак, а философ бе мъдрувал. „Лайно при лайна отива! — беше казал той накрая. — И ти си като другите вътре!“ Как ти се струва? Двусмислено звучи, нали? Най-напред като обикновена ругатня. Ако решиш, дотук може да спреш с тълкуването. Само че аз отидох нататък и другояче схващах двете изречения. Не ме сравняваше Кайзо с какви да е лайна, а с лайна-човеци. При тях се канеше да ме прати! Други хора преди мен беше давил в ямата и ги беше пуснал на дъното й!

Липсваха ми доказателства за това заключение и до края не успях да ги сдобия. Но имах една улика. Когато на разсъмване той ми освободи ръцете и си изми инструментите, потътрузил беше пръта по земята, на крачка от очите ми. Видях му края, за който бях завързан. Не беше връзвал Кайзо с каквото му падне, с някакво случайно въженце, а в по-дебелата страна на дървото здраво бе хваната кожена каишка. Колкото да стегнеш две ръце с нея. Или да я закопчееш за верижката на белезниците. И не беше правена аджамийската, а занаятчийска ръка е пипала, на някой сарач. Излизаше значи, че тая дряновица не е обикновен прът, а инструмент за инквизиция и оръдие за екзекуция. Използвал го беше Кайзо преди, за мен го употреби, прибра си го за следващ случай…

Кой знае, мислех, дали пак аз няма да бъде следващият случай? Спомних си, че Садък Бостанджи говореше за двойствеността на властта. От една страна — тъй, от друга — инак. Към неговите примери можеше да се прибави и тоя. В предния, чист и красив двор на конака посрещаха своите хора с усмивки, с прегръдки и сладки ласкателства. А в задния двор други хора завличаха да ги удавят в гнусната яма…

Ех, момче, да бяха само съръбаирските управници, лесно щеше да е. Ами не е ли у нас властта същата? Не се ли е проточило същото нещо от години в години, както и властниците да си сменят имената и приказките? Тайни гробове, безследно изчезнали, в полицейските пещи горени, по улиците пречукани, на свинете за храна давани… И ако споменеш на гърка и албанеца, на сърбина и румънеца, всеки веднага ще се сети за своите задни дворове и за своите ями. Историята ни вони, момче! И днешният ден вони на повечето от нас. Аз лично съм се къпал в тая воня и лично съм допринесъл за нея. И това — ако говорим за едрите работи. Ами пречупените съдби, ами злобните нашепвания, ами забраните, ограниченията, стъпкването в калта, незабележимите унищожавания? Ограбването на потта, честта и душата? Къде е дъното на тая яма, в която гинем и се стапяме? За всеки поданик се пази място в нея, защото властта е свикнала да не ни има за нещо повече освен за лайна. Ще отвикне ли и кога — аз няма да съм жив.