Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Къде ги тез добри дела? А? Я виж! Виж и покажи!

Той мръдна пръта напред — лицето ми съвсем се доближи до батака. И тъй като с все сила стиснах очи и уста, той весело се разгрухтя — не бях успял да отвърна на мощния му аргумент.

— Лайно при лайна отива! — обади се самодоволно. — И ти си като другите вътре!

Но дръпна пръта — отмести ме на педя от гибелта. Няколко пъти аз поех и изпуснах въздух, подготвих се и рекох:

— Кайзо, дай една цигара. Преди да мре някой, цигара му дават.

— Може — съгласи се той след кратко размишление. — Толкоз може.

Щракна кибрит, приближи ме.

— На̀!

— Как? Сложи я в устата — подканих го.

Червената ръчичка посегна към лицето ми и в тоя миг аз му захапах пръста, рипнах и що сила имах, думнах го с главата в корема. И веднага побягнах в буренака. Смрадливото място се осветяваше добре и от луната, и от фенера на брега. С крайчето на окото зърнах как Кайзо размахва ръце на ръба на ямата, но нямах късмет да го съборя вътре, задържа се той и яростно ме погна.

Страшна гоненица си устроихме двамата оная нощ сред диворасляците. Само че аз бях като урочасан с тия закопчани ръце и с пръта подире ми. Да бях гущер, щях да си откъсна опашката, ама не бях. От всички твари човекът е най-лесна плячка, кога го гонят за трепане. Не вярвай на филмите! Не го е създал него Господ за гонене и трепане, но откак се е пръкнал, той главно с туй се занимава. Макар че направих всичко, каквото можех. Тичах, залягах, спотайвах се, метох бурени с опашката, като плъх се шмугвах в гъстаците, по едно време Кайзо изрева и не знам с пръта ли го зачобръснах или стъпи накриво. Обаче бях обречен. Както клечах, в един миг литнах нагоре. Оня бе докопал пръта и ме вдигна във въздуха като кюфте на клечка. А-а! — викна победоносно, засили се и от връх бой ме пльосна в лайната…

Какво се случи и какво изпитах, не е за приказване. Не мога и не искам. Както и да си представяш, няма да си вътре в мен. Добре, че дряновото дърво беше жилаво и не се строши. Иначе с друг щеше да си хортуваш, миличък, в тая цъфнала градинка. Не знам колко време ме дави Кайзо — минута ли, десет ли. Нямаше команда да ме довърши окончателно, инак с кеф щеше да го стори. Края на пръта не бе изпуснал, измъкна ме най-сетне на треволяка и същият оня катърски смях показваше, че се е наситил. За себе си ще кажа само, че не бях припаднал, нито стенех и плачех. Душата ми с оловна тапа се беше запечатала и нищо не пускаше навън. Да стана обаче не можех и като се увери след няколко псувни в моята безпомощност, палачът ме повлече към познатия сайвант. Там ме и захвърли…

Гледай ми сега голата глава — пет косъма са останали. А тогава имах коса буйна, тъмнокафява. В оная нощ тя побеля. Не цялата, едно петно само над лявото ухо. Защо само там ме удари — чудя се. И доктор не съм питал. Може би, докато летях към адовото чрево, мозъкът ми е почнал бързо да си спуска кепенците. Но един не е успял да захлопне и оттам е нахлул ужасът. Всичко попарил, отдето минал, побелил и косъма. Стой мирен! Не видиш ли, че се шегувам с туй бабешко обяснение. Много знам аз има ли мозъкът кепенци и как стават чудесиите.

Друго искам да кажа. На младини, докато стоеше туй бяло петно, много мразех Кайзо. Сетя ли се за случката, от злоба се задушавам. Ама като взеха да се трупат годинките, като взе да капе косата, окапа ми и ядът. Няма го петното, няма я и омразата. Ако е жив дангалакът и се покаже сега оттам, край църквата, ще стана да го посрещна. Приключения имаме двамата — ей! И катърския му смях ще изтърпя. Не знам хубаво ли е чак дотам да ти омекне пръчката, ама тъй е. Простил съм му…

На разсъмване той пак се появи. Излезе, че наблизо има кладенец. Обърна ме с едно дърво по корем, лисна две кофи отзаде ми. Изми си белезниците и пръта, прибра си ги за друг човек. И пак ме заряза.

Размърдах си аз вдървените ръце — дълбоки рани имах по китките. Как костите ми не се спраскаха от туй драмяскане с пръта?! Довлякох се до сянката на сайванта, сили нямах да вадя вода от бунара. Нечистотиите съхнеха по мен, но с тях съм и заспал.

Той ме събуди. Гледам го — стърчи до мен и на едната му ръка преметнати дрехи, в другата държи обуща.

— Стани свали тия парцали — вика ми гузно. — Да те измия малко тук, пък после ще идеш в банята. Запалил съм я. Ако искаш, ще ти изтъркам кирта от гърба.

Я! — погледнах го отново. — Какво е туй чудо? Омекнал като печен праз. От мъчител в теляк се преобразил!

Изплюх си горчивата плюнка в нозете му и бавничко рекох: